БАЧО КИРО- КНИГА ПЕТНАДЕСЕТА

 БАЧО КИРО, БАТАК, ПЕРУЩИЦА

Малкият герой

От три дни Славчо не бе сложил троха хляб в устата си. Когато брат му тръгна да слезе в село, каза че ще се върне до вечерта да му донесе храна. А не се върна.
Славчо изгриза и последната коричка, претършува всяко кътче в кошарата, но не намери нищо за ядене. Шаро — голямото овчарско куче, по цял ден скимтеше и се умилкваше у него. И то беше гладно.
Сутрин Славчо изкарваше овцете на паша, изкачваше се на връх „Свети Илия“ и дълго гледаше по пътя, с надежда, че ей сега ще се зададе брат му с пълна торба на рамо.
Веднъж му се поиска да прибере стадото в оградата и да слезе до село да види какво става, но не се реши. Не посмя да остави цялото стадо без пазач. Какво би направил, ако дойдат разбойници и откарат овцете му?
Премалял от глад той се изтегна на тревата, прегърна Шаро и задряма.
Присъни му се страшен сън: той е на някаква скала и гледа надолу към тяхното село — Батак. Под скалата се вие каменния път, а по пътя върви брат му. Славчо му маха с ръка, иска да му викне нещо, но не може. Сякаш някаква грамадна ръка стиска шията му и го задушава. В това време скалата се заклаща, откъртва се и с трясък политва в пропастта.
Славчо се изправи. До ушите му достигна далечен тътнеж. Той огледа небето. То беше синьо и безоблачно. А тътнежът продължаваше да се чува все по-силно. И идеше откъм село.
— Господи, — промълви Славчо, — сега разбрах защо не се връща батю.
Той си спомни колко пъти бе слушал, как брат му и другите младежи разговаряха, че ще нападнат турците, ще ги изгонят из нашата земя и ще направят българско царство. И ето сега е дошъл тоя ден.
Стана му изведнъж радостно. Той забрави глада и страха и бързо прибра стадото в оградата. А после тичешком се изкачи на върха. Не можеше да види нищо. Само гърмежите се чуваха по-ясно.
Славчо седна на един камък, и започна да чака.
— Като се стъмни, — помисли си той, — ще сляза в село да помогна и аз, какво от това, че съм малък! Ще ме научат как да стрелям и ще стрелям. А като се освободи България ще отида при нашия български цар и ще му кажа: „Царю честити, и аз съм се бил за свободата“. Тогава царят ще ми даде цяла торба жълтици...
Славчо беше слушал много приказки и мислеше, че въстанието е също като приказка.
*
Тъмна нощ падна над планината. Зашумяха вековните букаци. Закрещяха страшно нощните птици.
Славчо седеше на камъка и продължаваше на гледа към село. Гърмежите станаха по-редки и по-глухи.
— Българите трябва да са победили, — каза си в полуглас Славчо. — Трябва да са изгонили вече турците.
Но изведнъж се изправи на крака и онемя:
В далечината се изви кърваво червен пламък. След него втори, трети. Големи огнени езици се издигаха към тъмното небе. Жълти светкавици се загърчиха, като змии, черни облаци от дим се понесоха над планината.
Селото гореше.
Макар, че беше много малък още, Славчо разбра страшната истина: българите бяха победени и победителите турци бяха подпалили селото.
Славчо коленичи и заплака. Гладът вече не го измъчваше, но му беше тъй-тъжно...
Внезапно той зачу стъпки. Някой бързо се приближаваше към него.
Славчо се вгледа в непознатия и с треперящ глас запита:
— Кой си?
— Ссст. . . тихо! — отговори един тих глас. — Ти българин ли си?
— Българин.
— Скрий ме тогава, — помоли се странният беглец, но като разгледа по-добре Славча разочаровано въздъхна:
Та ти си дете, къде би могъл да ме скриеш?
Той се опита да продължи пътя си, но Славчо го задържа:
— Аз мога да те скрия. Бягай надолу. Ще стигнеш до нашата кошара. Скрий се там. Кучето се казва Шаро. Викни му! Няма да те лае! — и след като помисли малко, добави:
— Облечи вехтите дрехи на батя!
Едва бе успял непознатият беглец да отмине стотина крачки, пред Славчо се изправиха двама турци.
— Кой си ти? — викна единият. — Какво правиш тука?
— Овчарче съм, — изплашен промълви Славчо. — Загуби ми се една овца, та излязох да я подиря.
— Мълчи! — кресна турчинът. — не е време сега да приказваш глупости! Видя ли оттук да мине някой?
Славчо помълча един миг, после тихо отговори:
— Видях.
— Накъде отиде?
— Нататък, - каза момчето и посочи някъде надясно от пътя за кошарата.
Турците си пошушнаха нещо, после единия здраво хвана Славча за ръката и силно му викна:
— Ти знаеш ли пътищата из тоя край?
— Знам ги, — отвърна Славчо и почти заплака от болка.
— Ще ни водиш по пътя по който е избягал онзи разбойник. Инак ще те убия!
— Пусни ме! Ще ви заведа,—проплака момчето.
Турчинът го пусна. Славчо се обърна, изгледа още веднъж родното си село обхванато от пламъците и тръгна по тясната пътека между букаците.
След него вървяха турците.
Времето минаваше бързо. Нощта бе станала по-черна, а по стръмната, тясна пътека едва можеше да се върви.
Кошарата оставаше все по-далеч и по-далеч зад преследвачите.
Изведнъж гората се свърши. Пътеката достигна една скала осеяна с големи разпилени камъни. Под скалата, в дълбока бездна кипеше буйна планинска река.
— Е, дотук ли ни доведе? — злобно изсъска единият турчин и посегна да удари момчето;
Славчо се дръпна настрана;
— Пътеката продължава надолу, господарю, — отговори той. — Не е стръмно и опасно. Като минете двайсет крачки ще влезете в една пещера. Там се е скрил беглецът, когото дирите...
Турчина го изгледа подозрително, плясна го с камшика си и бавно тръгна надолу към пропастта. След него тръгна и приятелят му.
Славчо остана минута-две, неподвижен, после бързо тикна кривака си под един голям камък, повдигна го, като с лост, и го пусна от скалата след преследвачите.
Той чу трясъка на камъка, вика на двамата турци и глухото буботене на реката.
После се отпусна на земята и загуби свяст.

На другия ден бегълци от Батак намериха полумъртвия от глад и изтощение Славчо. Той лежеше накрая на пропастта, и здраво стискаше до гърдите си своя здрав кривак.
Славчо беше най-малкия герой на Априлското въстание. Той беше само на десет години.

21 Април, 1876 година. Старият Пловдив задрямваше.
В топлата, приятна пролетна вечер изведнъж се раздадоха няколко отривисти пушечни изстрели. Нощните пазачи на прочутия пазар „Тахта-кале“ даваха тревожни сигнали за пожар. Гореше обущарският дюкян на Кочо Пазарджиклията
1). През разбитата врата изкачаха огнени езици и черни кълба дим, които носеха миризма на газ.
Както винаги при такива случаи пред горящия дюкян се бе струпала грамадна тълпа, която суетливо се местеше и повече пречеше на гасенето. Всички нависоко разправяха за пожара и за стопанина на дюкяна.
— Горкият човек, — викаше разпалено някой! — Отиде му целият имот!
1) Кочо Чистеменски е роден в 1841 год. в гр. Татар-Пазарджик. С чиракуване е успял да спести пари и да си отвори самостоятелен дюкян — обущарница в Пловдив. Макар и неграмотен, той е вземал участие във всички културни наченки в Пловдив. Бил се е най-геройски във въстанието в Перущица и за да не се предаде в ръцете на турците, убил жена си, детето си и себе си. Примерът му е бил последван от много други въстаници.
 
— Не го жали! — обаждаше се друг. — Той е комита и сам си е подпалил дюкяна.
— Я не приказвай! Сам ... не те ли е грях!?
— Сам се е опожарил, ви казвам! Не усещате ли, как мирише на газ?
— Е, може от лампата да е! — викаше някакъв непознат защитник на пострадалия обущар.
— Хубава лампа е тая дето ще запали цял дюкян!.. Не ми разправяй ти такива врели-некипели!.. Зная си аз Кочо Пазарджиклията! — Той е комита и кой знае с какъв план си е подпалил дюкяна! Па сега се спотайва...
— Къде ли е той? Къде ли се е дянал?
Никой не можеше да отговори на тоя въпрос.
А в това време една двуколна бричка препускаше по тесния каменист път за към Перущица, теглена от силно конче. В нея пътуваха мъж и жена с малкото си двегодишно детенце. Мъжът беше стопанинът на горящия дюкян, обущарят Кочо Пазарджиклията — Чистеменски.
*
Историческото революционно народно събрание в местността Оборище до Панагюрище, беше решило да се повдигне общобългарско въстание на 1 май. Обаче, представителят на с. Балдюво Пенко Стоянов Терзийски, още на следния ден извърши жестоко предателство — дело по-черно от делото на Юда. Той съобщава на турската власт плана на въстанието и имената на най-главните дейци. Веднага турски заптиета плъзват по стъпките на организаторите революционери, започват арестувания и избивания и... легендарният революционер Бенковски се вижда принуден да обяви въстанието с десет дни по-рано от определения срок. На 20 април в Панагюрище пламва- първата въстаническа пушка.
На 21 април в Пловдив пристига куриер, който донася великата радостна и страшна новина. Кочо Чистеменски свиква веднага революционния комитет и там се решава: вечерта, в знак на обявяване въстанието, всички да подпалят дюкяните си и да тръгнат за Родопите, където ще се поведе борбата с турците.
От всички участници в събранието, единствен само Кочо изпълнява решението, подпалва своя дюкян и тръгва да се бори за свободата.
На 23 април — навръх Гергьовден, пристигна от въстаналото вече Панагюрище Спас Иван Гинев — който донесе кървавото писмо на Бенковски. На площадчето пред църквата „Св. Атанас“ се беше събрал целият град Перущица. Мъжете бяха въоръжени с най-различни оръжия, жените бяха празнично облечени, децата пееха бунтовни песни. Всички искаха с цената на своята кръв макар, да откупят свободата си. Целият град бе ограден с постове, вътре сновяха въоръжени хора. Хубавото, трудолюбиво население се бе превърнало за един ден в храбра военна сила.
А по планинските височини Пазлака и Власеница над Перущица се беше стълпила двайсет хилядната башибозушка сган на помака Ахмед-ага, която чакаше всяка минута повод да се спусне над богатия градец за плячка.
Привечер в градеца слязоха трима башибозуци, под предлог да искат хляб, а всъщност, за да узнаят въоръжената сила на Перущица. Те обаче, бяха посрещнати от революционния съд, който ги наказа като шпиони със смърт. Тяхното наказание даде чакания от башибозуците повод за настъпление и те с викове на пустинни зверове връхлетяха градеца.
Борбата се почна!
*
Може ли малкият камък да прегради пътя на стихийния планински поток? Може ли групата смели въстанници да преодолее силата на двадесет хиляди башибозуци? Храбростта на борците се пречупваше под грамадния брой на враговете.
Седем дни смелите защитници на Перущица бранеха своите права и имоти. Стъпка по стъпка те предаваха своята земя, която напояваха с кръвта си.
Край въстаниците горяха къщи, срутваха се зидове, падаха убити близките им хора, но те задържаха врага.
Изведнъж пламна старата църква „Св. Атанас“,
— Жените и децата да се скрият в новата църква! Тя е здрава! Там ще ни закриля Свети Архангел! — Тази заповед даваше неуморимият Кочо Чистеменски. /Църквата „Св. Архангел“ е била строена в 1848 год. с особено здрави зидове, за да служи, в случай на въстание, като крепост./
Той беше блед и намръщен, но бодър и решен на всичко. Под град от башибозушки куршуми той преминаваше пред въстаническата верига и окуражаваше борците. Неговите думи пареха като огън! Те бяха светли думи:„Свобода или смърт!“
*
2 май, 1876 година, Целият град Перущица беше превърнат от башибозука в пепелище. Жените, децата и останалите живи въстаници бяха изпълнили храма „Св. Архангел“. Пристигналата редовна войска беше обградила църквата, но никой не смееше да влезе в нея.
Въстаниците чувстваха вече своя край. Куршумите бяха свършени. Майки пищяха и душеха децата си. Някои бяха обезумели. Кочо Чистеменски стоеше блед и величествено спокоен.
— Теохано, — обърна се той към жена си, — ти виждаш всичко! Разбираш ли ме?
— Да, — отвърна бедната жена. — Удряй!
Тук перото не може вече да пише! Страшният подвиг на Кочо Чистеменски не може да се описва. Само великите думи „Свобода или смърт“ могат да обяснят, защо Кочо Чистеменски можа да убие жена си, невръстното си детенце и себе си.
*
Привечер войската нахлу в храма. Там намериха само трупове.
А когато башибозушките пълчища запяха своята дива песен: „Черквите да нападнем, поповете да избесим...“ даже жестокият турски пълководец Решид-бей се възмути и извика:
— Мълчете! Не се пеят такива песни за герои, които се предават мъртви!

ЧОВЕЩИНА
Младото буйно конче на Селим ага, богат първенец от Бяла Черква, поради невнимателността на ратая се беше изглавило и побягнало Бог знае къде. А вече се смрачаваше и черната пролетна нощ на 1876 година убиваше куража на бедния ратай. Той се стъписа пред сърдития Селим ага и страхливо промълви:
— Ага, нека утре да потърсим кончето. Нали знаеш какви времена са сега. Може някой избягал комита да се крие тъдява, и няма да ми прости, ако му падна в ръцете.
Селим ага го изгледа под вежди.
— Комита ли? Пусто дърво! Вие все комити виждате, все за комити мислите! Страхливци и мързеливци проклети! Махай се да не те гледам, че ще развъртя камшика! Аз сам ще си намеря коня!
Наистина, Селим ага не беше от страхливите. Той имаше някаква особена симпатия към българите, и въстанието не само не го озлоби, но го накара сериозно да се замисли върху въпроса: „защо се бунтуват българите?“ И понеже беше честен човек, той реши за себе си, че българите са прави, и че турците, които са заграбили родината им са длъжни да им осигурят по-човешки и по-свободен живот. И затова, когато башибозушките пълчища от околните села се опитаха да нападнат Бяла Черква, откъдето бяха излезли Сазо и трима въстаници, за да се сражават с турската войска на Балкана, Селим ага организира отбранителна група от турците в селото и заварди мирните селяни, жените и децата от варварските изстъпления на свирепите башибозуци. Селим ага, действително беше един от малкото човеци в онова страшно, безчовечно време.
*
Селим ага провери новите си французки пищови, тикна ги в пояса си и след като изруга мързеливия и страхлив ратай, загуби се в кривите и тъмни селски улички.
Той достигна засенения от върби бряг на Росица, премина през тясното дървено мостче и навлезе в малката дъбова горичка, като вярваше, че там се е заблудило кончето му.
Изведнъж, насреща му се показа някакъв човек, облечен в въстанически дрехи.
— Стой, злобно изсъска непознатият. — Нито дума, или веднага ще забия ножа в гърлото ти!
Селим ага отскочи встрани, вгледа се в своя страшен събеседник, и изведнъж викна весело:
— Ти ли си, даскале? Едва те познах! Добре дошъл! Слава Богу, че си се отървал от куршума.
Даскал Киро, прочутият организатор на въстанието в Дряновския монастир, се беше върнал в село след погрома на четата, и твърде внимателно се криеше. Денем се потайваше в горичката, а вечер се връщаше в село, в бедната къщурка на градинаря дядо Дончо Топала.
Той смяташе да се укрива известно време, докато намалее турската бдителност, а след това да събере останалите живи момчета и да премине с тях във Влашко. Обаче планът му изведнъж се нарушаваше. Тази среща със Селим ага разсипваше всичките му намерения. Даже да убиеше турчина, на другия ден сигурно биха го потърсили, и намереният труп би възбудил още повече турската подозрителност и жестокост.
Бачо Киро хвана протегнатата ръка на Селим ага и продума нещо неразбрано.
— Лоша стана, даскал Киро, — подхвана Селим ага. — Не може човек да диша свободно. Едва успяхме да запазим селото от башибозука, а сега чорбаджиите са почнали да те дирят и под земята. Научили се, че си се върнал и побесняха. Лоши са вашите български чорбаджии, даскале! Ти отиде кръвта си да лееш за тях, а те искат да те предадат на Осман Пехливан — пияния кърсердар. Безбожни хора са те, даскале! По-добре е никога да не ги срещнеш. И, ако искаш послушай ме: иди другаде, не се крий по нашите места. Ето, вземи моята кесия. Няма много пари, но ще ти стигнат да минеш Дунава. Па ако намериш моя кон, вземи го! По-скоро ще отидеш с него. Тръгвай, даскале, и на добър час!
Бачо Киро стоеше като втрещен. Той беше поразен от сърдечните думи на турчина. После протегна ръце, прегърна го и просълзен продума:
— Да те благослови Бог, Селим ага! Човещина има у тебе! Благодаря ти за сърдечната доброта и за грижата. Аз, обаче, не мога да замина. Тук има толкова въстаници, които са се върнали и се крият немили-недраги, че е необходимо да остана, за да ги окуража и изведа из нашето нещастно отечество. Дългът ми завърза ръцете и краката. Не мога да избягам, когато момчетата имат нужда от мене!
*
На следния ден привечер българските чорбаджии от селото: Тошо Франгов, Кътю Димитров и Петър Ненков подло издебнаха бедния революционер Бачо Киро, затвориха го в колибата му и в зори го предадоха на турските заптиета.
Когато заптиетата отведоха пленника си към Севлиево, любопитните селяни прочетоха на едната стена в колибата написани с въглен следните редове:
„Прощавай, мило отечество! Умирам с мъката, че съм предаден от наши българи, след като един турчин прояви към мене по-голяма човещина, отколкото трябваше!“


ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com