Била хубава пролетна привечер. Наскоро бил валял дъжд и сега небето греело ясно-синьо, осеяно с малки бели облачета, които по краищата се багрели червено от залязващото слънце. Въздухът бил свеж и чист.
Освободена от кожената тъмница, златната паричка въздъхнала доволна и викнала:
— Ах, колко хубав е Божият свят!
И понеже погледнала златния си лик в калната локвичка, радостта ѝ пораснала още повече и тя продължила да се възхищава:
— И навярно аз съм най-хубавото нещо в света! Колко съм чистичка, колко съм жълтичка, и грея, грея като слънцето!
Една работна мравка, която се прибирала вкъщи, натоварена с пшеничено зърно, чула самохвалството на златната паричка и се засмяла.
— Защо се смееш? — запитала паричката.
— На глупостта ти, — кратко отвърнала мравката и се опитала да продължи пътя си. Ала златната паричка се изпречила отпреде ѝ и не я пуснала:
— Чакай, госпожо мравке! Не може току така да се измъкнеш, след като си позволи да ме наречеш глупава! Обясни ми, кое ти дава право да ме смяташ за глупава?
— Не те смятам, а знам! — сепнала се мравката. — Само глупците могат да се сравняват със слънцето!
— Та нима аз не блестя като него и нямам неговия жълт цвят? Ти си късогледа и грозна мравка! Само от завист ми говориш така !
Златната паричка искала още да спори с мравката, но в това време минало наблизо едно натоварено магаре, цопнало в калната вода на локвичката и напръскало с кал самохвалката.
Мравката се разсмяла от все сърце:
— Видя ли, хубавице — златна парице? Досега никой не е хвърлил кал на слънцето... Я тебе те окаля едно магаре!
— Защо да не я окалям? — рекло магарето. — Тя не струва дори колкото най-лошия бодил от тия, с които обичам да се храня!
Малката златна паричка останала натъжена и обидена. Поискала да отговори и на мравката, и на магарето, но те били отминали по работата си и я оставили съвсем самотна.
Нощта настъпила скоро. Улицата се оживила замалко от бързащи минувачи, които се прибирали по домовете си. Паричката се радвала на това разнообразие, но то траяло кратко. Със стъпките на последния минувач отминал всеки шум, и настанала такава противна тишина, че паричката започнала да съжалява за кесията на богаташа. Там поне имала няколко другарки, с които бъбрела весело, и времето минавало незабелязано.
Но, ето че отново настанало оживение в улицата. Най-напред се чул шум, наподобяващ змийско съскане, сетне отекнали тежки стъпки на подковани обуща, и сетне. . .
— Ох, — простенала златната паричка. — Моля ви се! Не ме търкаляйте така! Ще си изтъркам краищата!
Но едни тънки, дълги пръчици безмилостно я шибали и я тикали по едрите камъни на уличната настилка.
— Моля ви се! Моля ви се! — продължавала да стене паричката, ала пръчиците били безмилостни и една от тях дори казала:
— Ти не вършиш никаква работа на улицата, следователно си смет! А нашата задача на работни и послушни метли е да изриваме сметта, за да бъдат улиците чисти и прилични.
Тъкмо в това време паричката се дотъркулила между два по едри камъка в една доста голяма дупка и с облекчение се вмъкнала в нея. Метлите на градските метачи минали отгоре ѝ, но вече не могли да я засегнат и тя с радост си отпочинала.
— Тука поне ще мога да поспя спокойно. Никой не ще може да ме докосне. А утре, когато заблести слънцето, аз ще заблестя също като него, и завистливата мравка, която ме нарече глупава, ще види колко съм хубава!
Но златната паричка се лъжела. Тя не знаела, че от дупката се виждала само онази нейна страна, която магарето било изцапало с кал.
Все пак на сутринта с нея се започнали нови и твърде важни приключения. Две момченца, чиито къщи били една срещу друга, излезли да играят на улицата.
— Хайде да играем на топка, — казало едното момченце.
— Не! По-добре да играем на чилик! — казало другото.
— Тогава да играем най-напред на чилик, а сетне на топка, — съгласило се първото и бързо донесло от дома си чилика.
Още щом поставило чилика на земята и понечило да го хвърли с тояжката, момчето без да иска измъкнало от дупката между камъните златната паричка и я подхвърлило до другарчето си. Момчето чуло нейното звънтене и я взело.
— Я гледай! -— казало то. — Една паричка. Но не допускам да е златна, защото никой не би изгубил златна пара, без да я потърси. Навярно е от мед. И медните пари блестят така, когато са нови и чисти.
Другото момченце също взело паричката и я разгледало:
— Разбира се, че не е златна! Виж колко е изцапана!
— Златна съм, златна съм! — закрещяла паричката. — Аз съм от чисто злато, но този, който ме загуби, не ме потърси, защото има още много златни парички като мене.
Децата, обаче, не разбрали нейните думи и продължавали да я разглеждат. Тогава едното момченце рекло:
— Тази паричка е твоя, защото падна при тебе. Вземи я и я покажи на баща си. Той ще разбере каква е.
— Не — отвърнало другарчето му. — Паричката е твоя, защото ти я извади из дупката и ми я подхвърли. Ти я занеси на баща си.
— Парата е твоя — викнало първото момче. — Аз не искам да взимам това, което не е мое!
— Казах ти, че парата е твоя!
— Твоя е!
— Не е! Твоя е!
Двете момчета застанали едно срещу друго със стиснати юмруци и били готови да се сбият.
— Ах, лоши момчета! Намерили сте моята пара и искате да си я разделите! Безсрамници!
Двете другарчета се изплашили от този човек и избягали вкъщи, а той веднага извадил кисията си и прибрал златната паричка.
В действителност, този човек бил безсрамник и лъжец, защото парата съвсем не била негова. Но той като бил голям скъперник, не се плашел нито от Бога, нито от законите, щом можел да вземе от някого или отнякъде пари.
Скъперникът се върнал вкъщи и с нетърпение очаквал да се стъмни, за да отвори голямата си желязна каса и да прибере и новата златна паричка при другите пари, които криел.
Цял ден той си мърморел под носа:
— Имах деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет златни парички. С тази ще ми станат тъкмо един милион!
И щом се стъмнило, той заключил вратата на стаята си, разтворил касата и извадил пълните със злато торбички на масата. Но толкова била голяма радостта му, че забравил да затвори прозореца, а под него се били изтегнали двама разбойници и мислели кому каква пакост да направят.
Щом скъперникът започнал да брои парите си и техният звън достигнал до ушите на разбойниците, и двамата скочили. Без да си продумват дума, тъй като и двамата били опитни в своята престъпна работа, разбойниците се прехвърлили в стаята на скъперника, завързали устата му с една широка кърпа, за да не може да вика, превързали го с много въжета, ча да не може да мръдне и, като вдигнали торбичките с жълтици, избягали в тъмнината.
За да могат да се измъкнат от града и да отнесат плячката си, разбойниците откраднали конете на един бедняк, и цяла нощ препускали към брега на морето. Там оставили конете полумъртви от умора, откраднали една рибарска лодка и се спуснали по безкрайното море.
— Ще отидем в някоя друга държава, — казал единият разбойник, — ще си поделим парите и ще живеем безгрижни.
— Чудесен живот ни предстои, приятелю, — съгласил се другият разбойник. — Няма да работим нищо, а ще живеем като царе. Можем дори да се оженим за царски дъщери.
Така си говорели разбойниците, но мислите им съвсем не били такива. Напротив, всеки от двамата мислел как да излъже другаря си и да остане единствен собственик на ограбеното злато. Но най-лошото не било това. Разбойниците били забравили да си вземат храна и вода за из път, и сега, когато се намерили в необятното море, нямали нито капка сладка вода, нито къшей хляб. Единият от тях имал наистина в джоба си малко сухар, но го криел от другаря си, и само вечер, когато последният заспивал, той си отхапвал по един залък.
Цели двайсет дни се скитали разбойниците из морето без да забележат някъде суша или да срещнат някой кораб.
Те били готови да се предадат на първия кораб и да признаят престъпленията си, само да получат по едно парче твърд и черен хляб, ала съдбата, която преследва всички лоши хора, не им изпратила никаква среща. На двайсетия ден единият разбойник умрял от глад, а другарят му, който си хапвал от скрития сухар, едва имал сили да повдигне мъртвеца и да го хвърли в морето.
Тогава се повдигнала буря: слънцето се скрило зад черни облаци, разиграли се големи вълни, започнали да подмятат пълната със злато лодка, като орехова черупка, и дори почнали да я заливат и пълнят с вода. Опасността накарала полуживия от глад и жажда разбойник да добие нови сили. Той видял, че тежката лодка скоро ще се напълни с вода, ако не облекчи товара ѝ.
— Защо ми е толкова много злато? — казал си той. — И с половината от него ще мога да живея охолно, ако стигна до някой населен бряг.
И без съжаление започнал да изхвърля торбичките със скъпоценния метал в морето.
Наистина, малко облекчена, лодката започнала по-спокойно да се носи по разиграните вълни. Но това траяло малко. Бурята се разбесняла с още по-голяма сила и разбойникът казал:
— Защо ми е злато, когато след минута ще бъда на морското дъно и хищните риби ще ме разкъсат без жалост?
С последни сили той изхвърлил останалото злато в морето. Но като по чудо в дъното на лодката останала една златна паричка; същата онази паричка, която се била търкулнала от кисията на разсеяния богаташ.
— О, нещастна аз! — плачела паричката. — Колко много преживях! И сега животът ми виси на косъм! Лодката ще се обърне и морската вода ще ме погълне. А на дъното на морето ще ме засипе пясък и тиня, и никога вече няма да мога да блестя и да гледам слънцето!
Тя си спомнила за работната мравка и тъжно признала:
— Да, мравката беше права! Ако бях работила нещо, ако не бях такава самохвалка, а бях пожелала да попадна в ръцете на някой честен работен човек, сега щях да се разхождам из градския пазар и щях да правя добрини на хората. . . Но съдбата ме наказа, за да видя колко струвам пред другите неща в този хубав свят.
Разбойникът не слушал думите на златната паричка. Той се бил изтегнал в дъното на лодката и оставил живота си в Божиите ръце. Попуканите му устни шепнели молитва, а душата му се разкайвала за всички престъпления, които бил направил.
Изведнъж някакъв силен трясък превърнал лодката в трески, а разбойникът и златната паричка се намерили на един бряг. Бурята вече затихвала, облаците се разкъсвали, след малко грейнало и слънцето.
Разбойникът се съвзел, седнал на земята и забелязал златната паричка: тя вече не го зарадвала.
— За тази златна пара изстрадах толкова много, и ето и сега ме чака гладна смърт — далеч от родина и от близки, сам на този пуст бряг! По-добре никога да не бях виждал злато!
Той взел паричката и бил готов да я запрати надалеч в морето, но внезапно чул гласове:
— Ето го, ето го нещастника!
Двама души тичали край брега и приближавали до разбойника. Единият от тях бил възрастен човек, а другият бил момчерлаче. Те дотърчали до разбойника, и мъжът казал:
— Слава Богу, че те намираме жив, приятелю! Ние гледахме лодката ти, как се подмяташе по вълните и се плашехме, че няма да успеем да те спасим. . .
— Само едно късче хляб ми дайте! — проплакал разбойникът. — Едно късче хляб и глътка вода. .. Ето ви тази жълтица!
Той подал златната паричка на своя спасител, но последният грубо му блъснал ръката:
— Не ти искам парите, нещастнико! Аз не съм дошъл да ти правя добро за пари! От човещина и от обич към хората съм тичал със сина си дотука! И хляб и вода, и всичко, каквото Бог ми е дал, ще споделя с тебе, защото си в нужда. А ти, ако искаш, можеш да останеш при нас. Морето е богато и добро! С риболовство ще можеш да се храниш и да станеш богат и почитан човек.
— Все пак вземи тази паричка, добрий човече! — казал разбойникът, — Вземи я, защото на мене тя е донесла само злини.
— Защото не си знаел как да си служиш с нея! — казал добрият човек и, като помислил малко, добавил: — Ще взема твоята жълтица и с нея ще изпратя сина си в града да се научи как се плетат рибарски мрежи... Най-големият майстор на мрежите в града взема по една жълтица, за да учи рибарите .. А синът ми, като се върне при нас, ще ни помага със знанията си да ловиме повече риба и по-лесно да си печелим хляба! Той взел златната паричка от разбойника, а тя от радост закрещяла:
— Урааа! Най-сетне и аз ще свърша нещо полезно и добро! Ще бъда вече истинска работна пара! Ще обхождам занаятчиите и търговците и ще радвам всички! Урааа!
* * *
— Ураа! — завика и моят малък приятел Милчо, когато му разказах тази приказка.
Змей Горянин
