Но и в мрачната килия № 158 на Софийския централен затвор творецът запазва човешкото си достойнство, свежия хумор и най-вече несравнимата си човечност и доброта. Въпреки чудовищната неправда, която е захвърлила в това прокълнато място едни от най-ценните умове и таланти на България, Змей Горянин не само понася с мъдра насмешка съдбата си, но намира начин да остави свидетелство за затворническата участ на уникалните “пансионери на Червения хотел”, наречени от него “новите Робинзоновци”... Змей Горянин е наясно относно илюзорната "свобода" извън стените на затвора и песимистичните си наблюдения отлива в кратки афористични стихове като следните: "Тез, що се бориха за свобода, умряха, / до свободата други доживяха, / а тези други готвят ново време/ пак шии във хомота да навреме.” (3. III. 1946 г.)
От този момент нататък Змей Горянин ще изпита на собствен гръб истинността на писаното от самия него. Очаква го мизерно съществуване, продължително и неизлечимо боледуване, отхвърляне от литературните кръгове, официална забрана за творчески изяви. След като не е член на Писателския съюз, не му разрешават да публикува своите книги и произведения, забранено му е да използва популярния псевдоним. Смисълът на тази присъда е да се постигне бавна агония на творческата воля и угасване на жизнения тонус. За негова чест и за достойнството на българската литература животът и поведението му в годините на изолация и борба за съществуване доказват точно обратното..
В трудните години ръка за помощ му протяга Светият синод, начело на който все още стои храбрият митрополит Стефан. Страниците на църковните издания - “сп. Духовна култура” и “Църковен вестник” са отворени за него, но можем да си представим с каква болка известният писател се крие зад различни - чужди имена, за да може да публикува стихотворенията си и така да преживява с мизерните хонорари..
Политическият сценарий е невъзможен без участието на главния изпълнител, без “железния юмрук” на партията - Държавна сигурност. В продължение на 12 години - от 1946 до 1958 г. тя следи всяка крачка на недоубития Змей. За съжаление в архива на МВР успях да получа само една папка (вместо три) от оперативното досие № 16549 на Светозар Акендиев Димитров, отнасяща се за периода от 1956 до 1958 г. Но и съдържащото се в нея разкрива в достатъчна степен методите и конкретните действия на политическата полиция спрямо ”бившите” деятели. От тази папка се вижда, че оперативното дело за Змей Горянин е активирано в началото на 1956 г. във връзка с контрареволюционната опасност за социализма, идеща от събитията в Унгария. Като причина “да се вземе на първичен отчет по линия “бивши капиталисти” се посочват негови вражески изказвания и връзки с висши архиереи на православната църква. Загадъчното тук е в какво се изразяват ”капиталите” на писателя, заради които е включен в групата на бившите капиталисти. Не вярвам книгите и картините в маломерната му квартирка да са били оценени още тогава от малограмотните кадесари като “капитал”, макар, че те наистина са. Ако бяха оценени, сега едва ли щеше да ги има, поне не на същото място. За “вражеските изказвания” на Горянин органите са осведомявани редовно от агент “Богданов” и от агентите “Борисов”, “Мак”, “Еделвайс”.
Агентът “Богданов” (Д- р Атанас Боздуганов, според сведения на Соня Димитрова, съпруга на Змей Горянин) е достатъчно интелигентен, за да разбира, че репликите и афоризмите на болния му пациент са иронични, злъчни или просто артистични и остроумни, отколкото вражески, но доносникът услужливо се престарава - доставя онова, което се иска на господарите му. Освен за посещенията и разговорите с писателя, доносничи и за колегите си лекари, за настроенията и интригите в болницата, в която работи. Сред лекарските имена в донесенията на агент “Богданов” са проф. Радой Попиванов, д-р Петър Луканов, специално наблюдавания д-р Владислав Велинов, д-р Михаил Димитров, Сашо Станишев (син) и др. Върху един от доносите със злепоставящи сведения за д-р П. Луканов е поставена резолюция: “Да се вземат мерки за изключване на д-р Луканов, за да се приложат след това мероприятия спрямо него”. Така довереният личен лекар на Змей Горянин уж го лекува от физическата болка, но в същото време го предава и инициира психическия и морален тормоз върху него. Този социалистически доктор с чекистки манталитет е казус от сферата на психопаталогията. Като двуликия Янус се въплъщава в двете си противоположни роли - приятел и предател, лечител и палач. В коя от тях е по-ефикасен и убедителен, се вижда от факта, че пациентът му умира едва на 54 години, след като заболяването от язва прогресира в рак. В общ план този човек е пионка на системата, изградена по подобие на зала с криви огледала - откъдето и да погледнеш, виждаш само уродство и грозота. Казва се Боздуганов, по сведения на съпругата на поета. Само малкото му име ще спестя за сметка на стотиците Боздугановци. Лекарят слухти за всяка реплика и за посетителите в дома на писателя, сам го провокира с разговори уж на културни теми, подпитва за връзките му, за съседи, роднини и приятели, за намеренията и пътуванията му, следи дори с какво се храни семейството. Доносите, че Горянин “укрива фашистка литература”/, че пише епиграми с фашистка тенденция против СССР и видни ръководители (Кимон Георгиев, Людмил Стоянов), че има връзки с емигранти от “Бранник” и хора на Иван Дочев, а около 9. IX. 44 г. бил търсен от Александър Цанков в Югославия с предложение да бягат заедно с германците и пр., имат като ефект нескончаеми репресивни действия - прилагане на мероприятие “9” спрямо обекта, т. е. прихващане на кореспонденцията от и за Горянин , служебни справки за кореспонденти и роднини, чиито биографии се включват в досието, обиск в дома и тайно проникване в него, тотално следене и шпиониране “по вътрешна и външна линия/чужбина/”, където и да се намира писателят. /Служебни писма с биографични справки и полицейски проучвания за д-р Й. Йорданов от Хасково, за Звезделин Цонев, за издателя Славчо Атанасов и жена му Тинка, за племенника на Змей Горянин от Русе - Любен и пр./
Неизлечимо болен, движещ се с бастун, омерзен от действителността, коятого обкръжава, той усеща задушаващата го шпионска примка. Написал го е в характерния си стил и жанр, пак като епиграма, използвайки за конструкт на смисловата градация евангелски мотив: “От пещерата с лъвовете гладни / избавил се пророкът Данаил; / Но я в “Държавна сигурност“да падне, / та да го питам как би се спасил!? Ето как минималистичният образец събира максимум значения на основата на една стилова фигура - сравнението. Доказва освен това, че писателят непрестанно усеща около себе си стъпките и диханието на звяр, много по-свиреп и безпощаден от “гладните лъвове “. Как е могъл при това да създава дръзките си епиграми и как е криел тайните листчета, които могат да му костват живота? Днес те са безценни свидетелства за онази мрачна епоха, но нека си представим този всекидневен, мълчалив подвиг и се преклоним пред твореца, обречен на неудържимия си талант, на словото и на истината.
Опитвайки все пак да се спаси и като същински “горянин”, от 1947 г. нататък “Змеят” търси свобода и спокойствие за изранената си душа в древните преки леговища - в старите манастири. Посещава Гложенския и Бачковския манастир, но се влюбва в “Седемте престола”, близо до селцето Осеновлак,
затулен в пазвите на Стара планина. Там е отсядал и патриархът на литературата ни Иван Вазов и там е написал стихотворението си “Клепалото бие”. Всяка година Змей Горянин прекарва летните месеци юли, август и септември в старинната обител, мислейки, че се е скрил твърде далеко от будното шпионско око. Обаче писателят напразно се е опитвал да се спасява в забутания в дън горите манастир "Седемте престола"- трима тамошни агенти поддържат жива връзката му с органите на сигурността. Сред покоя и тишината на “монастирчето” той се отдава на размисъл и общение с Бога и природата, посвещава се на поетическо творчество. Там пише прекрасни лирически късове, неиздадени и неизвестни досега. Основните мотиви в тях са размисли за смъртта и смисъла на Битието, пантеистично опиянение от природната хармония и трансцендентен порив към Всемира. Самиздатските тетрадки, свитъци с ръкописи и тефтерчета с епиграми, поезия и проза, изработени с калиграфска вещина и прецизност, без никакви поправки и зачертавания по текста, говорят за един от малкото на брой прецеденти в историята на българската литература. Никой и нищо не успява да пресуши изворите на самородния талант. Болен, угнетен, изхвърлен, той се оказва достоен за митосимволиката на своя псевдоним - подобно на “змея горянин”, символ на отлъченост от делничното, на необикновена сила и мощ в приказките, писателят не позволява да сломят волята му за живот и страстта към словото. Самосъзнание за посветеност и иманентно единосъщие с духовността докрай поддържа живеца и упорития нрав на този български страдалец. Заедно с упованието в Бог, словото е неговият избавител, единствен лек срещу отчаяние и забрава. Че това са екзистенциалните стожери на неговата личност, проличава от мрачните житейски факти в неговата биография. В един от секретните рапорти се споменава, че бил в Пловдив, за да се лекува от нерви, нервността и депресията на писателя се описани на жестово равнище и в рапорт за обиска на неговия дом. Сигурната причина за душевния смут и разбитата нервна система не може да е друга, освен десетилетното преследване и напрежение в живота му на вътрешен изгнаник. Извънредните мерки на властта по повод унгарските събития през 1956 г., яростта и безсилието на репресивните органи да запушат устата на епиграмиста, изпитващ неудържима страст да пресъздава в афоризми образа на налудничавия свят, който го заобикаля, създават тягостна атмосфера на постоянен контрол и заплаха. Тя рефлектира в острата непоносимост на твореца към еснафското лицемерие, към демагогията и сивотата на живеенето в строго регламентираното общество. Но Змей Горянин владее и други неподозирани средства за бягство и оцеляване -примирение пред съдбата, упование във волята Божия, опора в творчеството си, любов към човека и усет към красотата. Всяко място е добро за човек от този род, страдалците са му братя, а нещастията - изпитание за силата на духа. Отчаяние и изнемога се сменят от поетическо възмогване - боледувайки, е написал над 200 лирически стихотворения - изповеди, наситени с тъга и смирение, с благослов към любовта и преклонение пред красотата на земния свят. Сега само малка част от тази поетическа хроника - контратеза на жестоката реалност, се намират пред мен, подписани с почерка и от ръката на Змей Горянин, а една от творбите е мапускрипт с автограф - посвещение “На Танчето”. Тази изящна лирика, сътворена в емблематичен социален ад, е акт на бягство от кошмарите на действителността. В духовно екзистенциален план разкрива мощта на интелекта, способен да надмогва грозотата и болестта, търсейки опора в пантеизма и в християнската ценностна система. Един от последните аристократи и рицари на родната литература, милосърден и добър към всяка живинка, този фин и артистичен човек е обречен на мъчителен жребий. Изтърпява го с непрестанна мисъл на близкия край. Но и когато бяга вдън горите тилилейски, писателят не намира покой и самота. Веднага прикрепят към него агентите “Мак” и “Еделвайс”. Агентът “Мак” е бивш политзатворник, според секретен рапорт е” вербуван през 1953 г. в затвора в Плевен, работил по много “обекти” и давал добра работа. Със Змей Горянин се познава от 1950 г. Освен това се ползва с доверие във вражеските среди”. Сега обаче сведенията му основателно предизвикват съмнения у началниците от ДС, звучат като помпозни фантасмагории, напр. как Горянин се хвалил, че има много свои хора по дефилето и са готови да вземат властта по цялото дефиле, ако се наложи.” Изглежда Горянин е имал представа, що за човек стои пред него и го използва за куриер на жестова реплика към преследвачите си, или пък агентът блъфира нарочно своите “О. Р.”, с цел да се самоелиминира от подлото слухтене около благородния и симпатичен събеседник. Докато “Мак”се подвизава из кръчмите около Своге, то “Еделвайс” е човек на манастира. Дългата ръка на ДС достига навсякъде и посява дяволските семена на предателството и подлостта дори в душите на рабите божии, но не оставя “врага” да умре извън нейното полезрение. На 28 май 1958 г. е изработен последният “План относно провеждане агентурно-оперативни мероприятия по ОНД 16549”23 с осем точки. Денят, когато писателят за последен път заминава за любимото “монастирче”.
В един от бележниците открих списък на бягствата на Горянин от София по месеци, дни и години - между 1947 и 1958. Този перфекционизъм и вроден усет за порядък изведнъж се превръщат в покъртителна сублимация, в миг трагичен и трансцендентен едновременно. В последния ден, може би в сетния си час, с угасващо усилие, ръката на Горянин е написала с разкривен, неравен почерк датите на последното си пребиваване в последното земно убежище “1958 - от 28. V. до 25. VIII ”.24 Почеркът рязко се отличава от предишните стройни, калиграфски редове. Не е успял да пресметне броя на дните за разлика от предишните записки. Изстиващата ръка е изпуснала “стилото” заедно с последния човешки дъх. Умира на тази дата, в следващия час или миг, без да постави точката на последното свидетелство за своя живот.
Зад този недовършен ред се крие сюблимен нравствен и литературен акт - на върховно самообладание и свръхнапрежение на духа, вярност към жизнените ценности и към самия себе си до последно издихание. Според мен е реликва за литературната история, символ на безсмъртието на творческата личност, отдадена на мисия за своето Отечество. Същевременно опредметява прастара истина още от времето на Гилгамеш - за недосегаемост на словото от праха и потопите на времената и от неизброимите превратности и парадокси на историята.
"Нищо свято и неомърсено не остави системата на шпионажа - 450 000 човека с досиета, следени от останалите 4 000 000. Няма кой да бъде укорен и осъден -почти цялата нация е била вътре в кюпа, всички сме дишали отровните му изпарения - едните - обекти, другите -доносници и щатни работници на тайната полиция, трети - ентусиазирани активисти, четвърти -страхливи безличия и всички едновременно - жертви на шизоидно устроената държава. Затова днес ходим по улиците като отровени от омраза. Държавата ни ще се пречисти и може би просперира, когато се отърве от нас - призраците, опушени от миризмите на ада. Вместо да бъде символ на националното достойнство и достолепие, както през възрожденската епоха, под зловещата сянка на Държавна Сигурност, българският интелигент постепенно се превръща в боязлив, предпазлив, двуличен човечец, скован от страх и подозрителност и то основателно. След като си отиват старите културни елити, какво може да се очаква от “приспособените”, освен да моделират в общественото съзнание индикации, които самите те са възприели /чрез поведението и чрез изкуството си/ - примирение, послушание, сервилност, лицемерие и пр. Това в по-добрия случай, защото другият - на подлост, доносничество и омерзение - също е част на тоталната профанация на понятието “интелигенция”..."
Допълнение от мен:
Дали агент "Богданов"- Д-р Атанас Боздуганов, според сведения на Соня Димитрова, съпруга на Змей Горянин, не е бъдещият проф. Атанас Боздуганов...
Дали агент "Еделвайс" не е Христофор Клопов, игумен на манастира "Седемте престола" тогава, който всъщност е съветският гражданин Христофор Алексиев Клопов, давал доста сведения за ДС...
.jpg)
.jpg)
