/разказ от Змей Горянин/
Над Тракия се извива грамадна огнена дъга. Пламъците от Батак и Перущица се срещат високо в тъмното небе с огнените езици от Клисура и Панагюрище, преплитат се като големи, жълти змии, вкопчват се здраво и затварят в ужасната си прегръдка цялата черна, плодна земя.
От Еледжик се вижда ясно. Сгушени под вековните буки, бежанците от въстаналите села, тръпнещи гледат на юг, където се въззема огнен кръст.
- Знамение! Знамение!
Старците, жените, децата се кръстят:
- Тежко ни! Кръстен знак се яви на небето. Не ще е на добро!
И като че ли съсъкът на огъня звучи в техните думи. Страшен съсък! Той обхожда целия лагер, разплаква слабите, разколебава силните. Той се промъква крадешком и в хвърковатата чета.
Храбрите Панагюрци, Поибренци и Меченци за миг се поколебават:
- Защо говорят тъй старците?
- Може би защото са гладни, изморени, измъчени! Може би защото е пролет, а от три дни ръми студен есенен дъжд. Може би защото старците са мъдри и предвиждат...
Лош е страхът. Но той става грозен, когато го роди тайнствена сила.
И тези чудни мъже са здрави, със стоманени мишци, с черни от барутен дим лица, с погледи остри като мечове - изведнъж стават грозни. Те се подават зад стволите на дърветата, взират се в мрака, сепват се от огнения кръст на юг и сетне плахо шушукат. По лицата им се плъзга някаква жълта, мъртвешка сянка, притиска устните и превръща гласа в хриплив стон. Пламъкът в очите гасне. Пръстите разтреперани се отпущат и пушките заиграват, като хурки...
- Их, баби! Почнете да дъвчете хляб на пеленачетата!
Войводата! Великият войвода - Бенковски!
Той редом изглежда четниците си.
- Конете ви са по-умни от вас. Гледайте ги: те бързат да се нахранят, да починат и после пак да се затърчат в бой.
Четниците навеждат глави, но през всяка мисъл с досадна настойчивост минава въпросът: ами знамението?
- Войводо, - обажда се един пресипнал глас,- видя ли огнения кръст?
- Къде?
- Ей там! На юг. Като излезеш на поляната, ще го видиш.
- Хм...
Бенковски обръща коня си и бавно тръгва към голия връх. Неколцина въстаници тръгват след него.
- Стойте тук и почивайте, - сопва се той, защото иска да бъде сам, когато види огнения кръст. Струва му се, че няма да има сили и ще се издаде. Бенковски разбира знамението: Родопа гори!
Конят бавно се промъква по пътеката. Той си пробива път между бежанците, които помръзнали се гушат, където свърнат. Шумът от стъпките на копитата се смесва с плача на децата и клетвите на жените. А в буковата шума дъждът шуми, като че ли бият хиляди запъхтени сърца.
Бенковски чувствува, че го следят погледите на всички тия нещастни хора, които той е извел на смърт, и че в тия погледи, подсилен с клетви и изстрели, стои въпросът: защо?
О, той знае защо. Той хиляди пъти може да отговори: защото!... Но кому? Кой би го разбрал? Огънят гори, където падне. И всеки може само себе си да окайва. Не всекиму иде отръки, като Христа да си помъкне кръста. Сърце се иска за това. Голямо сърце. Цял свят да се побере в него и пак да остане място за разбойника Варнава.
- Господи, разшири ми сърцето!- моли се Бенковски. Той се изправя на стремената и се вглежда: в тежкото сиво небе високо се издига огнен кръст.
- Там е Батак,- прошепва войводата и прехапва устните си до кръв. Страх го е да не продума още една дума; малка, простичка, а страховита и зловеща: гори!
- Войводо, какво ще речеш?
Около него стоят неколцина старци. Отражението от огнения кръст прави лицата им кървави, изкривени в нечовешки бръчки.
Бенковски се сепва:
- Какво да ви реча?
- За кръста... Лошо е, лошо...
- Кое е лошо?..
Един старец се покашля.
- Аз такова... помня... едно време... като минаваше Дибич генерал с московците...
- Какво помниш?- настръхва Бенковски и около устните му се свива дълбока черта. —
- Помня я! Ей толчав хлапак бяхъ... Пак се яви на небето светъл кръст... Ей там се яви.
Старецът посочва с ръка някъде на изток, после свива три пръста и се прекръства:
- Да пази, Господ. Колко свят погина тогава...
- Глупак!- злобно отвръща Бенковски. - Нищо не помниш. Тогава си бил хлапе и баба ти те е плашила с такива страхотии, за да мируваш. Одъртял си сега, та си оглупял...
- Не е, не е, войводо.
Един старец се промъква между другите, приближава Бенковски и смутено сваля калпак:
- Аз зная какъв е този кръст. Там има по... Ако още веднъж си отвориш устата, ще те пратя при Бога да го питаш, какво значи този кръст.
Бенковски държи револвера си към гърдите на стареца и ръката му не трепва. Той е решил всичко: гибелната дума не бива да бъде казана.
Старецът навежда очи:
- Ти по знаеш...
- По-зная, защото не съм страхлив, като вас. Мъже! Баби сте вие! Ба, и от бабите сте по-страхливи!
Той говори, но мисълта му се блъска, като ранена орлица. Недовършената дума може да стане ясна за всички, и тогава, в един миг ще рухне голямото дело.
Бенковски прибира револвера си.
- Вървете на сушина. Този кръст... Огненият кръст... Един миг той замълчава, а после кресва с цяло гърло;
- Огненият кръст показва, че е дошло време за свобода и че кръстът ще победи полумесеца. Това е Божието знамение.
Хубавата спасителна лъжа е измислена. И все едно колко души ще я повярват. Нали сам той я вярва?
- Чувате ли? Това което ви казах - то е! Ще се сниши доземи полумесецът.
Гласът на Бенковски е твърд и решителен. Сякаш войводата е говорил с Бога и е взел от него дума за деня на свободата.
Нова светлина изгрява в очите на изплашените бежанци.
- Това е знамението! Как не можахме да го разбереме ние със столетните си глави? Остарели сме! Навярно много сме остарели! Ето, войводата е момче, дето се казва, а разбра всичко с един поглед. Пророк е, пророк.
Бенковски обръща коня и тръгва надолу към своята чета.
Дъждът е спрял. Само по листата се оцеждат едри капки.
На завоя на пътеката една ръка хваща повода на коня.
- Войводо, прощавай.
Същият старец, който можа да разбере, че Родопа гори, застава пред Бенковски и го гледа.
- Какво да ти прощавам?
- Дето казах... Не! Дето щях да кажа... Аз те разбрах, войводо. Курбан сме ние. И ти, и аз, и друрите.
Ти го знаеш, но не искаш да плашиш нас.
Бенковски сбърчва вежди:
- Тъй е! Курбан сме! Сега върви си и никому ни дума!
Той подкарва коня.
Курбан.
Тъкмо тази дума му трябва. Тази е думата, която се вмъкна в главата му още след пукването на първата пушка и която той никак не можеше да си припомни.
Курбан. Един народ принася себе си курбан, за да си откупи синур земя, парченце безоблачно синьо небе и въздух, напоен с духа на гороцвет и зрейнала пшеница. Един народ се принася курбан, за да измоли от Бога мъничко слънце.
- Момчета, на конете!
Четниците от хвърковатата чета са научили вече, как войводата тълкува знамението. Сега ужасът е изчезнал, от лицата, чиличените мишци отново са опънати, присвитите очи отново са готови да дебнат противника, кръвта отново прелива в сърцата, кипнала, готова да обагри чернозема. И еква песен:
Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини!...
Осемдесет юнашки гласа проечават в гористите дебри на Средна-гора. Какви гласове! Сякаш звънят железни лостове в гранит. Величави гласове. Небесата се разклащат от тях. И огненият кръст забит в окървавения и опожарен Батак, като че ли по-високо се издига.
Бенковски поглежда нататък.
- Курбан сме ние, - прошепва той и изтръпва: на кръста вижда прикован себе си, също като Иисуса. И в очите му гори същата вяра в силата на сторената жертва.
В-к ДНЕС, София, 1942 г.
