Тиберий – могъщият римски император, заболял. Напразно лекарите на цялата империя се мъчели да му помогнат, напразно жреците призовавали боговете, да изцерят болника. Небесата не послушали горещите молби, а от лекарствата на императора ставало по-зле.
Той
лежал неподвижно в богатото си легло, по бледото му чело преминавали
бръчки, а погледът му, закован в далечината, изразявал мъчително
очакване на смъртта.
В съседната зала стояли лекарите и жреците. Скръбни и мълчаливи, те очаквали края на своя господар.
- Боговете забравиха Рим - въздъхнал престарелият лекар Флавий.
- Да, братко - потвърдил Лициний. – Ако боговете обичаха Рим, нямаше тъй жестоко да осъдят нашия император.
- А той е толкова млад - намесил се главният жрец Кай Тула. – Той е толкова млад и след смъртта му няма кой да наследи престола.
- Дали ще продължи още мъката му? – запитал Лициний.
- О, едва ли! Ето, наближава полунощ, а той не ще преживее повече.
Вън
нощта тежко притискала Рим. От височината на Паладини светлините на
заспиващия град изглеждали като светулки. Тежък бил и топлият вятър,
който с глух съсък минавал през прозорците и колоните на двореца.
Наближавало полунощ.
И
изведнъж затихнал вятърът, загаснали светлините, звездите се скрили в
черния небесен свод, високите факли, запалени в двореца, не смогнали да
прогонят мрака.
А
после страшен гръм разтърсил Паладини, с див вой вятърът навлизал в
мраморните зали и изгасил светилниците, сякаш цялото небе станало едно
грамадно слънце. И някаква тиха музика се разнесла над земята.
- Фуриите са дошли за душата на императора! – възкликнали лекарите и жреците, и вкупом се вмъкнали в стаята на умиращия.
А
Тиберий не бил мъртъв. Облакътен на възглавниците, той се взирал в
светлината, вслушвал се в дивата музика, а лицето му сияело с чуден
блясък.
- Какво е това чудо? –запитал той и гласът му не бил вече болезнен.
- Не знаем, господарю - отвърнал Флавий. – Ние помислихме...
- Аз искам да зная! – строго заповядал Тиберий. – Вие сте мъдреците на моята държава и мъдро трябва да ми отговорите! Ще чакам.
***
Глашатаи
обявили из целия град, че могъщият Тиберий дава голяма награда на този,
който най-правилно обясни причините на чудната нощ.
Мнозина
тръгнали към двореца, за да се опитат да получат наградата. А между тия
мнозина само една бедна жена знаела истината. Но тя била толкова бедна,
че нямала дори аспра да плати на вратаря, за да я пусне при императора.
- Махни се оттук! – грубо я блъснал вратарят. – Нима мислиш, че можеш да се явиш при императора без подарък?
Бедната жена тръгнала без посока из улиците на Рим. Очите ù били насълзени и устните ù тихичко шепнели молитва:
-
Господи, ти знаеш, че не отивам за богата награда, а за да науча на
истината един неверник. Помогни ми да намеря подарък, който да ми отвори
вратите на палата.
С тази молитва тя излязла извън града и тръгнала между избуялите ниви. И едва не стъпкала гнездото на една яребица.
Бедната жена коленичила пред гнездото. В него имало три яйца.
- Господи! - помислила си тя. - Ако едно от тези яйца беше златно, може би щяха да ме пуснат при цезаря.
- За какво мислиш, Мириам? – чул се глас зад нея.
Тя се изправила, погледнала човека, който я назовал по име и пак коленичила:
- Господи, Господи!
- Стани, Мириам!
Човекът
се докоснал до рамото ù. Жената повдигнала очи към него: той я
погледнал кротко, усмихнат. На главата му имало трънен венец и две
големи кървави капки красели челото му.
- Вземи яйцето и го отнеси на императора.
- Но, Господи, то е обикновено яйце.
- Вземи го, Мириам, и виж!
Жената взела яйцето, повдигнало го, а над него паднала едната кървава капка от челото на чудния човек.
Яйцето се обагрило червено, а човекът изчезнал като пролетна мъгла.
***
С червеното яйце в ръка застанала Мириам пред болния Тиберий.
- Вземи този подарък, господарю! - смирено промълвила тя. – Вземи го и разбери истината: Христос възкресе!
Някаква особена сила обхванала императора. Той се почувствал съвсем здрав, изправил се на нозете си и целунал ръката на жената.
-
Разбрах истината, бедна жено. Разбрах я и вярвам в нея. Наистина този,
когото са разпънали в Йерусалим, е Бог. Със своето възкресение той даде и
на мен живот.
Тиберий се обърнал към един от своите придворни:
- Дайте награда на тази жена!
- Нека раздаде наградата на бедните - отговорила жената и си тръгнала.
***
