Мнозина знаят името му, ала малцина имат представа за големината на неговото дело. И ако би трябвало да се пише за Цанко Дюстабанов характеристика от един ред, тя би била бездруго такава: един калейдоскоп на възрожденската епоха. У него като в калейдоскоп се пречупва в най-причудливи блясъци тая дивна и светла епоха, на чиито плодове се радваме сега.
Той е учен: добива най-голямото образование, което има по него време, като завършва Цариградския английски лицей. Научава гръцки, френски, немски, италиански и английски, а български и турски владее еднакво добре. И пак му се струва, че е малко.
Той ненавижда невежите и груби селяци, а е готов да се брани с всеки, който би му казал, че българите са прости.
Той ругае съгражданите си, че през 1856 година не са дали помощ на капитан дядо Никола, а са спомогнали да го затрият читаците, а от друга страна на предложението на роднините си да остане в Цариград и да стане голям човек, отвръща:
- Та в Габрово да не живеят червеи? И там има големи хора, които си обичат рода и родината. При тях ще отида.
Той не може да търпи кръвнината и сечта. Обича тихото съзерцание и сладката топлина на семейното огнище, а става войвода на Габровската чета и с нея тръгва из дебрите на Балкана, за да намери кръста си. Ето калейдоскопа на възражданието: мечтателното самовглъбяване се пречупва в студената суровост на истинския живот и от фантастите прави борци.
Цанко Дюстабанов влиза последен в редовете на въстаническото движение, сякаш за да даде един реален израз на Христовите думи: последният може да бъде пръв в Царството Божие.
Като висш турски чиновник /до едно време съдия, а сетне началник на пощата в Габрово/ той представлява опасност за революционното дело. От него бягат. Оставят го настрана от народните работи, макар че всички го слушат и с радост възприемат съветите му. Разбира се, никой не може да вярва на един турски чиновник, дори когато е българин.
А случва се, че турският чиновник заварва веднъж заговорниците на една поляна под Мара-Гидик. Тогава става нужда да му се разкрие плана за въстание. Поп Иванчо и Йоаким Цанков с много тържественост и ритуално позьоротво му предлагат да се закълне.
Щом е за доброто на България, ще се закълна. Е?
- Цанко, ние готвим въстание...
- Вие сте луди, -кресва Цанко. -Какво въстание ще готвите без да кажете на мене? Ами кой ще развали телеграфа?...
И той - опасният турски чиновник -става душа на въстанието в габровско и негов водач.
В търновското съдилище същите поп Иванчо и Иоаким Цанков започват да хленчат:
- Нас ни подлъгаха, агаллар. Нас ни казаха, че московците ще дойдат с топове да се бият против султанския аскер. А то ние сме мирна рая...
Цанко настръхва:
- Кучета, като ви са били малки ръчичките да не сте се заемали с голяма работа!
И към председателя на съда:
- Господине, аз съм бил войвода на габровската чета. Аз съм я водил към бойни походи и съм се бил с царския аскер. Само аз каквото кажа е вярно... Ако тия подлеци си отворят устата да приказват, ще ги заплюя!
И поп Иванчо и Иоаким Цанков замръзват. По очите на поп Иванча заблестяват сълзи:
- Цанко, прощавай... От глупост щяхме да провалим народното дело...
Цанко тъжно се усмихва?
- Ех, защо нямам време да напиша завещанието си за българския народ!
- Какво бихте му завещали?- пита Али Шефик бей.
Цанко вади от пояса си голяма червена кърпа, в която е завързал една костичка от пръста си, тази костичка му е била откъсната от турски куршум.
Кърпата с костичката отхвърчава към масата на съда:
- Ей тази костичка бих завещал на българите. Другите ми кости не са били полезни на България.
Предлагат му да подаде прошение за милост Цанко се разсмива:
- Ако съм чакал милост, не бих повел момчетата на бой. От зверове, които избиват жени и деца, не желая никаква милост. Той се замисля за миг и добавя с шепот:
- Една милост искам от съда: не съобщавайте на майка ми за моята кончина преди да бъде изпълнена присъдата...
Тогава в залата на съда прозвучава един остър, но силен и смел женски глас:
- Не ги моли за нищо, сине... Нищичко не искай от тези зверове! Още като излезе на Балкана, аз те прежалих и сложих жалейни дрехи.
В залата на съда настава тежка, зловеща тишина. И шепота на Цанко Дюстабанов се превръща в благодарствена молитва:
- Майко, майко, свята майко...
Идва зловещият час: Али Шефик бей обявява:
- В името на всемилостивия ни господар Абдул Хамид, хан султан, светлеший княз и прочие и прочие, осъждам на смърт за бунт и разбойничество Цанко Дюстабанов.
Цанко виква:
- Господине, за бунт - да, но за разбойничество би трябвало да съдите своите заптиета!
И пак настава студена тишина:
- Къде бихте желали да бъдете обесен, господин Дюстабанов?- пита с гнусен цинизъм Али Шефик бей. - В Габрово ли, или в Търново?
На цинизма Цанко отговаря с цинизъм:
- Разбира се в Търново. По-голям град е. Повече хора ще видят, по-салтанатлия ще бъде...
Неговото обесване наистина е салтанатлия. Търновци са изведени из домовете си да гледат ужаса на една екзекуция.
Турците са били истински глупци: те са викали мирното население да гледа, как умират въстаниците без да подозират, че тъкмо край бесилките расте кървавото цвете на народното свестяване и на бунта.
Пред осъдените на смърт върви военна музика, след нея низами с щикове, сетне прокурора и видните съдебни сановници и най-сетне идват жертвите.
Но сега те не са бледи, изплашени и настръхнали хора. О,не! Те носятъ в сърцата си толкова съзнание, че то прелива и се попива от сърцата на зрителите.
Защото жертвите пеят една велика и заклинателна песен:
- Съ нами Богъ, разумейте, язици! Покоряйте ся, яко с нами Богъ!
При Цанко се приближава изповедника:
- Цанко, може да искаш да се изповядаш, чадо?
- Отче, когато разпъваха Иисуса Христа, имаше ли поп да го изповяда?
Ето великата и неповторима истина: отче, аз не отивам на бесилката, защото съм разбойник или убиец. Аз отивам като нашия Пресветъл Бог, за доброто на народа си. Аз вървя по пътя Божий и съм прав. И моята Голгота е също като Божията, защото от нея се вижда светлата зора на Новия Завет.
Змей Горянин
