Змей Горянин
Тежка скръб подтискаше душата на войводата. Той бе седнал на един голям камък, настрана от четата и тъжно гледаше в далечината, където ято грабливи птици се виеха над Милин камък.
Вчера под този гол връх четата загуби в бой с башибозука, четирма юнаци. Геройски бяха загинали те, а сега над труповете им се виеха хищните птици.
Четниците стояха на малката поляна под върха Веслец, уморени и мълчаливи. Когато преди три дни слязоха от парахода „Радецки“ на Козлодуйския бряг, те бяха весели и бодри, пееха юначни песни и безстрашно очакваха турските пълчища. Защото вярваха, че всяко българско сърце тупти за свободата, защото мислеха, че от всяко градче и село към тях ще се присъединят хиляди родолюбци готови да се жертват за родината.
А разочарованието ги постигна още първия ден. От село Козлодуй те поискаха две каруци за да носят куршумите си — селяните се нахвърлиха срещу им с брадви и дървета. В друго село поискаха хляб, — селяните ги заплашиха, че ще ги предадат на турците. Изпратиха пратеник с писмо във Враца да искат подкрепа и храна-пратеникът се върна с отговора, че жителите на града не могат да дават храна на луди хора, които не си гледали работата, ами тръгнали да бунтуват мирното население.
Четата бе изоставена. Трябваше сама да се справи с всичко, което ѝ предстоеше.
При Милин камък се започна първото сражение. Двеста души се сражаваха с две хиляди. Големият брой на турците не смогна да срази големия дух на бунтовниците. Турците отстъпиха, а четата достигна до Веслец. Башибозушката потеря бе загубила следите ѝ. Тогава войводата Христо Ботьов даде почивка на четниците. Но кой би могъл да почива?
Сам той цяла нощ прекара на крак, с револвер в ръка, готов пръв да даде пример, как трябва въстаникът да среща своя враг. Едва в зори той седна на големия камък и тъжно отпусна глава.
Прекрасното майско утро разбуждаше природата. В китните букаци запяха славеи. Ранобуден кос засвири весела песен. Вятърът затихна. Планинските поточета като че ли по-силно зашумяха, и по-пъргаво затичаха надолу из засенчените долини. Белите пухкави облачета на изток се разпръснаха мигом, за да разчистят пътя на голямото златно слънце, което като око надничаше зад сините хребети на Балкана.
Природата ликуваше под ласките на пролетното слънце и оживяваше.
Но Ботьов не виждаше красивата картина, която го окръжаваше. Мъка бе легнала на сърцето му, задавяха го сълзи. Ако беше сам, ако не мислеше за юнаците, тръгнали с него да мрат за свободата, той би се разплакал. Би плакал за излъганите си надежди, за робските чувства на народа, който преследваше своите освободители, за бедната родина, потънала в кръв и обкована във вериги.
Внезапно мислите му бяха прекъснати от появяването на едно дрипаво облечено селянче. Момчето се спусна към него, едва се задържа на краката си от умора и запъхтяно смогна да каже:
— Войводо спасявай е се.... турци идат... много турци идат... близко са вече..
Ботьов скочи веднага.
— На оръжие, момчета, — заповяда той и повдигна далекогледа си за да види къде е неприятеля.
В този миг проеча изстрел. Куршумът злобно изпищя във въздуха. Ботьов се олюля и падна по гръб върху поляната. Широко разкритите му вакли очи изразяваха спокойствие.
Четниците се пръснаха из гората. Само малкото овчарче бе коленичило до мъртвия войвода и плачеше.
Потерята не спря на поляната. Водачът им погледна към трупа и махна с ръка. Може би помисли, че и овчарчето е ранено, и не поиска да хаби втори куршум, за да го доубие.
*
Настана вечер. Месец изгря над окървавената поляна. Лъчите му озариха високото бледо чело на великия поет и революционер Христо Ботьов. Вятър повея. Гората зашумя. Балканът запя своята славна хайдушка песен:
Тоз, който падне в бой за свобода —
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: ПРЕВЗЕМАНЕТО НА „РАДЕЦКИ“
