Змей Горянин
Този топъл мартенски следобед беше толкова хубав за игра, че майката се позачуди, когато не чу обикновената детска глъчка от двора. Тя надникна през прозореца и видя двете си рожби да се занимават с нещо особено. Трябваше да се позагледа по-длъжко, за да разбере с какво се занимаваха децата.
Те бяха седнали на пейката под хасмата. Момченцето държеше на коленете си една дебела, подвързана с кожа книга и бавно я прелистваше. Момиченцето - по-малко от него - бе го прегърнало с едната си ръка през шията, а с другата се опитваше да помага при прелистването. То правеше това твърде несръчно и братчето му го предупреди :
- Недей, Лалче! Само аз ще обръщам, а ти гледай... Защото ако скъсаме някой лист, чокоинът ще ни заколи!...
Тези думи накараха майката да изтръпне и едва ли не да припадне:
- Леле Божке! Какво правите там, а? Каква е тази книга?
Децата скочиха толкова бързо, че книгата отхвърча от коленете на момчето и падна разтворена на земята. Майката изтърча през пруста и се спусна да вземе книгата, а след това да накаже децата, дето са си позволили да пипат господарското богатство.
Момчето беше вече дигнало книгата и внимателно изтриваше с ръкава си праха от кориците. Майка му я грабна и задъхана го захока:
- Откъде си взел тази книга? Немирнико такъв! Ти не знаеш ли, че една такава книга струва цяла торба пари? Че татко ти не би могъл да я плати на чокоина и сто години да му управлява чифлика!
- Аз... нищо... само.. замънка момчето, - Намерих я на миндерчето в кьошка, дето чокоинът си чете, когато дойде от града. И нищо не съм ѝ сторил на книгата... Само я гледах... И на Лалка показвах картинки... Вътре има разни зверове, и птичета, и цветя!
- Ах, лоши деца, лоши деца! - затюхка се майката. - За вас ли са тези книги! Аз дето съм толкова голяма жена, че не им разбирам, а пък вие ли? Само пакост можете да направите, та да накарате добрият ни чокоин да изгони татко ви...
- Няма да го изгоня, няма!.. - обади се приятен мъжки глас и пред изплашените деца и сърдитата майка застана един млад мъж, облечен в богати европейски дрехи, каквито из Румъния носеха само чокоите, търговците и големите чиновници.
- Ах, господин Петре, - смути се жената. - Не ви чух кога сте дошли. Мой Стефан намерил тази ваша книга, та го гълча, дето я пипал!
- Няма за какво да го гълчиш! Който си пилее нещата, няма защо да се сърди на другите, че ги намирали!
Той взе книгата отпусна се на пейката и шеговито смигна на двете деца:
- Хайде, сядайте заедно да гледаме картинките!
Майката повдигна рамене и се прибра вкъщи като клатеше глава и си мислеше:
- Чуден човек е нашият чокоин! Такъв богат, такъв учен и почитан човек, па не се срами с работниците си да приказва и другарува, и на децата ми да показва книгата си! Моят мъж е само управител на имота му, а той го гледа, като ортак! Чуден човек!
Наистина, чуден човек беше Д-р Петър Берович, или както го
викаха власите - Берон. Макар още твърде млад, той беше един от най-почитаните хора в Крайова. Богатите първенци го уважаваха за Неговата ученост и възпитание, а сиромасите - за доброто му сърце и широката ръка, с която правеше добрини на всички, без да чака награда. Д-р Берон - син на богат български род от Котел - бе изучил медицина в Мюнхен /столица на тогавашната немска държава Бавария/ и се бе настанил в румънския голям град Крайова да практикува професията си. Само за три години бе забогатял толкова, че можа да си купи един от най-големите чифлици край града и да стане тежък земевладелец - чокоин. Ала голямото богатство не бе изменило нищо от добрия нрав на доктора. Напротив, парите му развързваха ръцете за още по-голeми благодеяния.
Напуснал твърде малък поробена България, Петър до болезненост обичаше своята почти непозната родина и всякак се мъчеше да бъде полезен на забягналите в Румъния свои сънародници. Затова в чифлика му и управителят и работниците бяха българи, с чиято работливост той само можеше да се хвали, както и те се хвалеха с неговата щедрост и братски обноски.
На това се удивляваше и клатеше глава жената на управителя, на чиито деца той сега показваше картини из своята скъпа чуждестранна книга.
- Виждаш ли това животно, Стефане? - и му посочи една картина. - Това е най-голямото животно на света. Живее много далеч от тук. То е пет пъти по-голямо от най-голямия бивол. Казва се слон. Турците му викат филь.
- Ами звяр ли е?- запита момчето.
- Не е! Само трева яде! И е послушно, като бивола!
Той надълго заразправя за слона, сетне за кита, за лъва, за камилската птица и жирафата, за тигъра и носорога, после заговори за непознатите земи, където живеят тези животни и след това за Европа - страната на културата и напредъка, в която той беше добил знанията си и където хората живееха свободни.
Децата го слушаха занемели. Книгата отдавна беше разгледана. Тя седеше затворена на коленете на доктора, а той с притворени очи разправяше хубаво и унесено.
- Откъде ги знаеш тези неща, чичо Петре? - запита Лалка. Берон се стресна сякаш от този въпрос, който го извади из мечтателността. Той поглади главата на момиченцето и усмихнат каза:
- Разбира се от книгите, Лалче. Нали и батко ти Стефан има книжка и знае да я чете?
- Да, ама неговата книжка не е такава! - настави Лалка. - Тя е без картинки! И вътре само молитви има... нали чувам; като я чете батко - също като поп!
- Е да, - каза докторът. - Тя е книга с молитви.
- И знаеш ли, чичо Петре? Татко не иска да ме научи да чета неговата книжка.
- Какво ще те уча? - сопна се Стефчо. - Ти си момиче, не можеш да станеш нито поп, нито даскал...
Децата започнаха препирня, която Берон не слушаше. Той си спомняше за децата на баварците, които имаха толкова много книги да се просвещават и за българчетата, които се научаваха да четат и пишат само по черковните книги, и то толкова, колкото да могат да напишат криво—ляво едно писмо или да отбележат по кориците на евангелието и псалтира някое важно събитие. И му стана тежко. Милиони български момченца и момиченца оставаха неграмотни, или полуграмотни, защото нямаха книги, които да им разказват за широкия Божи свят с неговите чудни обитатели и за големите научни и духовни постижения на свободните народи.
Наистина, имаше просветени българи - като него - които бяха учили из Европа, но щом свършваха учението си, те оставаха в чужбина, защото в поробеното си отечество не можеха да намерят работа. Но не бяха ли те длъжни поне малко да подпомогнат своите съотечественици, като- спроти силите си- напишат за тях - и по-точно за техните деца - по някоя общонаучна книга?
Тази мисъл изпълни душата му с радост. Той почувствува, каква полза ще принесе на България с един такъв свой труд. Хубава радост блесна в погледа му и гласа му, когато заговори на малките, леко потреперваше от вълнение:
- Чуйте деца, аз ще напиша за вас една книжка. Истинска детска книжка. Не с молитви, а със знания за света и за хората.
- Ами за филя ще има ли? - запита Стефан.
- Ще има!
- Ами за камилското пиле?
- И за него!
- Ами момичетата ще могат ли да я четат ? - попита Лалка.
- Разбира се, моето момиче! И момченца и момиченца ще могат и ще трябва да я четат, ако искат да бъдат добри българи, полезни на отечеството ни.
Така Д-р Петър Берович - Берон написа първата наша граждаска книга "Буквар с различни поученая" през 1824 година. Тази книга стана любима не само на децата, но и на възрастните българи, които бяха неуки и почти неграмотни. Поради картинката на един делфин накрая на книгата, всички започнаха да я наричат "Рибен буквар”.
1946 г.
Рибният буквар на д-р Петър Берон в оригинал
-411219-500x0.jpg){kind=link}