ОБСАДАТА НА ПЛЕВЕН
— Господин генерал, позволете да ви доложа нещо много неприятно.
Един млад офицер бе застанал мирно и с развълнуван глас докладваше на своя началник, непобедимият Гаази Осман Паша.
Генералът седеше на прозореца и замислено гледаше обгорените от есенното слънце хълмове. Беше вече октомври, а слънцето грееше радостно и обливаше с топлина полята и богатите лозя край Плевен. Ала прекрасната есен беше в противоречие със страшната картина на войната, която от месец вече се водеше между Русия и Турция. Зрелите жита нежънати ронеха златно зърно, а гроздовете загниваха необрани.
Осман паша беше спокоен, докато руските войници, водени от безстрашния генерал Скобелев, нападаха крепостта. Той знаеше, че плевенската крепост е най-модерната крепост в Европа, и че в никой случай не може да бъде превзета с атака. Затова беше спокоен. Но от десет дни русите бяха престанали да атакуват. Те стояха в окопите си тихо и безгрижно, като че ли не бяха на война, а на разходка. Даже вечер до късно се чуваха веселите войнишки песни.
Това затишие плашеше много повече коменданта на плевенската крепост, отколкото пищенето на куршумите и воя на гранатите. И сега, когато адютанта му се готвеше да му съобщи някаква неприятна новина, той вече предчувстваше, каква може да бъде тя.
— Е? — запита Осман паша и погледна офицера.
— Господин генерал, телеграфната линия между Плевен и Орхание е скъсана.
— Не изпратихте ли хора да поправят линията?
— Изпратих, но тe се срещнали със силни руски отряди и се върнаха.
— Значи така, — замислено промълви генералът, като че ли говореше на себе си.
— Господин генерал, — викна един запъхтян офицер, който неочаквано се вмъкна в стаята. — Лошо нещо...
Осман паша се изправи. Той приближи до новодошлия, сложи ръката си на рамото му и строго каза:
— Moитe офицери могат да ми съобщават много лоши неща, но не бива да се плашат от тях. Говорете!
— Войниците, които бяхме изпратили в селата за сено и ечемик са паднали в плен на казацитe. Белият генерал вече не атакува, а обсажда.
Осман паша тъжно се усмихна.
— Това не е работа на Белия генерал, както вие наричате генерал Скобелев. Той е храбрец и не може да прави обсада. Тъкмо това е най-страшното!
Той не довърши думите си, защото в стаята влезе нов офицер.
— И вие ли носите лоши новини, господин полковник?
Полковникът засрамен замълча, после сякаш се окуражи от погледа на пашата и бързо, нервно заговори:
— Господарю, вие знаете, че много пъти съм излагал живота си на опастност по ваша заповед и за слава на нашият господар Падишаха. Но да се бием с русите, значи да се бием със самия дявол. Господарю, и Аллах е против нас...
Осман паша почна сърдито да се разхожда из стаята.
— Говорете, говорете, — каза той. — Изглежда, че днес само лоши неща ще чувам.
— Господарю, — продължи полковникът, — Реките пресъхнаха. И двете реки — Гривишката и Барата — пресъхнаха. Нямат капка вода. Водениците покрай реките няма да мелят брашно. Ще измреме от глад...
— Направете си завещанието преди да умрете, — гневно отвърна Осман паша. — Аз не допусках полковник, че тъй лесно може да се изплашите!
Полковникът наведе глава.
— Но това е Божия работа, — помъчи се той да оправдае страха си. — Само Аллах може да пресуши реките...
— Аз познавам този „аллах“, —троснато отговори генералът. — И вие ще се запознаете с него, за съжаление. Свободни сте, господа!
Офицерите излязоха мълчишката.
Осман паша се спря до прозореца и въздъхна.
— Значи така, — заговори той сам на себе си — Ние сме обсадени. Руските войски, като пръстен са обградили града. А помощ едва ли ще може да дойде отнякъде. И да дойде, не ще може да разкъса пръстена.
Непобедимият Осман паша се замисли. Той беше като лъв в клетка. И не беше сам. С него бе 40 000 армия, за която той трябваше да се грижи, като баща. Как би могъл да изхрани и запази тази огромна армия? И над всичко отгоре и реките, които движеха водениците бяха пресъхнали.
Осман паша разклати малкото сребърно звънче, което стоеше на масата му, и без да повдигне очите си заповяда на влезлия офицер.
— Да дойдат при мен всички командири на полковете, които се намират в крепостта.
Когато след един час полковите командири напуснаха стаята на своя началник, те вървяха посърнали и загрижени. Беше им заповядано да пестят всички припаси, защото никой не може да предвиди, кога ще им дойде помощ и кога ще престане обсадата.
*
Три дни по-късно, на 28 октомври, два страшни взрива разтърсиха града. Из улиците се разтичаха изплашени хора, запитваха се какво става и бягаха без посока. Офицерите на коне търчаха към укрепленията, разнасяха заповеди и бързо се връщаха към конака, където живееше Осман паша.
Внезапно из града се понесе от уста на уста една дума:
— Реките!
Реките прииждаха.
Грамадна маса жълта вода, буйно и стремително се носеше по пресъхналите корита, преливаше бреговете, събаряше всичко, което заставаше на пътя ѝ, отнасяше хора, добитък, къщи; търкаляше грамадни камъни и страхотно бучеше. В това бучение се сливаше писъкът на пострадалите бедни граждани, чиито къщи се намираха край реките, и страшните закани на турските войници, оставащи съвсем без брашно. Защото малките воденици бяxa съборени от наводнението и отнесени.
Осман паша излезе от конака придружен от няколко офицери. Той възседна коня си и бързо тръгна сам да обходи наводнените места, сам да съобрази, как да се справи с непоправимите загуби от наводнението.
Близо до едната река, той се срещна с полковника, който пръв му бе съобщил за пресъхването на реките.
Осман паша спря коня си и повика с ръка полковника. Когато последният приближи, генералът му каза:
— Сега вече не вярвате, че Аллах е пресушил реките, нали?
И като понижи гласът си, добави:
Този, който спре водите на реките, а сега ги пусна, за да разруши водениците ни и да ни измори от глад, се казва генерал Тотлебен. Ние заедно учихме военната академия в Париж и когато решавахме военни задачи, винаги ме побеждаваше.
Непобедимият Гаази Осман паша не довърши думите си, но помисли:
— И сега ме победи!
Един млад офицер бе застанал мирно и с развълнуван глас докладваше на своя началник, непобедимият Гаази Осман Паша.
Генералът седеше на прозореца и замислено гледаше обгорените от есенното слънце хълмове. Беше вече октомври, а слънцето грееше радостно и обливаше с топлина полята и богатите лозя край Плевен. Ала прекрасната есен беше в противоречие със страшната картина на войната, която от месец вече се водеше между Русия и Турция. Зрелите жита нежънати ронеха златно зърно, а гроздовете загниваха необрани.
Осман паша беше спокоен, докато руските войници, водени от безстрашния генерал Скобелев, нападаха крепостта. Той знаеше, че плевенската крепост е най-модерната крепост в Европа, и че в никой случай не може да бъде превзета с атака. Затова беше спокоен. Но от десет дни русите бяха престанали да атакуват. Те стояха в окопите си тихо и безгрижно, като че ли не бяха на война, а на разходка. Даже вечер до късно се чуваха веселите войнишки песни.
Това затишие плашеше много повече коменданта на плевенската крепост, отколкото пищенето на куршумите и воя на гранатите. И сега, когато адютанта му се готвеше да му съобщи някаква неприятна новина, той вече предчувстваше, каква може да бъде тя.
— Е? — запита Осман паша и погледна офицера.
— Господин генерал, телеграфната линия между Плевен и Орхание е скъсана.
— Не изпратихте ли хора да поправят линията?
— Изпратих, но тe се срещнали със силни руски отряди и се върнаха.
— Значи така, — замислено промълви генералът, като че ли говореше на себе си.
— Господин генерал, — викна един запъхтян офицер, който неочаквано се вмъкна в стаята. — Лошо нещо...
Осман паша се изправи. Той приближи до новодошлия, сложи ръката си на рамото му и строго каза:
— Moитe офицери могат да ми съобщават много лоши неща, но не бива да се плашат от тях. Говорете!
— Войниците, които бяхме изпратили в селата за сено и ечемик са паднали в плен на казацитe. Белият генерал вече не атакува, а обсажда.
Осман паша тъжно се усмихна.
— Това не е работа на Белия генерал, както вие наричате генерал Скобелев. Той е храбрец и не може да прави обсада. Тъкмо това е най-страшното!
Той не довърши думите си, защото в стаята влезе нов офицер.
— И вие ли носите лоши новини, господин полковник?
Полковникът засрамен замълча, после сякаш се окуражи от погледа на пашата и бързо, нервно заговори:
— Господарю, вие знаете, че много пъти съм излагал живота си на опастност по ваша заповед и за слава на нашият господар Падишаха. Но да се бием с русите, значи да се бием със самия дявол. Господарю, и Аллах е против нас...
Осман паша почна сърдито да се разхожда из стаята.
— Говорете, говорете, — каза той. — Изглежда, че днес само лоши неща ще чувам.
— Господарю, — продължи полковникът, — Реките пресъхнаха. И двете реки — Гривишката и Барата — пресъхнаха. Нямат капка вода. Водениците покрай реките няма да мелят брашно. Ще измреме от глад...
— Направете си завещанието преди да умрете, — гневно отвърна Осман паша. — Аз не допусках полковник, че тъй лесно може да се изплашите!
Полковникът наведе глава.
— Но това е Божия работа, — помъчи се той да оправдае страха си. — Само Аллах може да пресуши реките...
— Аз познавам този „аллах“, —троснато отговори генералът. — И вие ще се запознаете с него, за съжаление. Свободни сте, господа!
Офицерите излязоха мълчишката.
Осман паша се спря до прозореца и въздъхна.
— Значи така, — заговори той сам на себе си — Ние сме обсадени. Руските войски, като пръстен са обградили града. А помощ едва ли ще може да дойде отнякъде. И да дойде, не ще може да разкъса пръстена.
Непобедимият Осман паша се замисли. Той беше като лъв в клетка. И не беше сам. С него бе 40 000 армия, за която той трябваше да се грижи, като баща. Как би могъл да изхрани и запази тази огромна армия? И над всичко отгоре и реките, които движеха водениците бяха пресъхнали.
Осман паша разклати малкото сребърно звънче, което стоеше на масата му, и без да повдигне очите си заповяда на влезлия офицер.
— Да дойдат при мен всички командири на полковете, които се намират в крепостта.
Когато след един час полковите командири напуснаха стаята на своя началник, те вървяха посърнали и загрижени. Беше им заповядано да пестят всички припаси, защото никой не може да предвиди, кога ще им дойде помощ и кога ще престане обсадата.
*
Три дни по-късно, на 28 октомври, два страшни взрива разтърсиха града. Из улиците се разтичаха изплашени хора, запитваха се какво става и бягаха без посока. Офицерите на коне търчаха към укрепленията, разнасяха заповеди и бързо се връщаха към конака, където живееше Осман паша.
Внезапно из града се понесе от уста на уста една дума:
— Реките!
Реките прииждаха.
Грамадна маса жълта вода, буйно и стремително се носеше по пресъхналите корита, преливаше бреговете, събаряше всичко, което заставаше на пътя ѝ, отнасяше хора, добитък, къщи; търкаляше грамадни камъни и страхотно бучеше. В това бучение се сливаше писъкът на пострадалите бедни граждани, чиито къщи се намираха край реките, и страшните закани на турските войници, оставащи съвсем без брашно. Защото малките воденици бяxa съборени от наводнението и отнесени.
Осман паша излезе от конака придружен от няколко офицери. Той възседна коня си и бързо тръгна сам да обходи наводнените места, сам да съобрази, как да се справи с непоправимите загуби от наводнението.
Близо до едната река, той се срещна с полковника, който пръв му бе съобщил за пресъхването на реките.
Осман паша спря коня си и повика с ръка полковника. Когато последният приближи, генералът му каза:
— Сега вече не вярвате, че Аллах е пресушил реките, нали?
И като понижи гласът си, добави:
Този, който спре водите на реките, а сега ги пусна, за да разруши водениците ни и да ни измори от глад, се казва генерал Тотлебен. Ние заедно учихме военната академия в Париж и когато решавахме военни задачи, винаги ме побеждаваше.
Непобедимият Гаази Осман паша не довърши думите си, но помисли:
— И сега ме победи!
Прочетете за САМАРСКОТО ЗНАМЕ
