За пръв път, след 22 години черно робство, Велес щеше да празнува свободно деня на българските просветители Кирил и Методий. Още предния ден се чувствуваше в града празничното настроение. Мъже и жени се стичаха към черквата св. Пантелеймон за вечерня, а децата се събираха на групички и разговаряха за първите учители на българщината.
Ние - свободните от служба войници - се бяхме заели да подпомогнем гражданите в подготовката за празника. На две места бяхме издигнали арки, които обвихме със зелени клончета от парнар и кипариси. Докато завършвахме едната арка - главната - наобиколиха ни много от любопитните велешанчета. Едно момиченце - хубаво златокосо девойче със сини очи - много свободно се приближи до един от войниците и каза:
- Господине, може ли да донесеме от къщи цветя, та да накичем тези порти?
- Разбира се че може, момиченце. Я оттърчете, батювите, и донесете цветя. Колкото сте много, по две цветчета: да донесете, цял кош цветя ще се съберат.
Малките сякаш чакаха само тази покана, те отлетяха, като пчелици и доста време не можахме да чуем гласовете им.
Само едно момченце не отиде с тях. То беше не по-голямо от 8 годишно, но стоеше със сериозни свити вежди и наблюдаваше работата ни.
- Ти, юнак, защо не отидеш за цветя?- запитах аз. Всичките ти другарчета отидоха.
- Кака отиде. А аз стоя да гледам.
- Какво има за гледане? запита един от войниците.
- Как ще направите портата, всички деца викаха на арката "порта".
Аз се приближих до момчето:
- Сърбите правили ли са такива порти тука?
- Не са! - отговори то. - Другаде може и да са правили, но във Велес не са.
- Защо?
- Tе не ни обичаха нас, защото сме българи.
- Как се казваш?
- Христо.
- На училище ходил ли си?
- Ходил съм в първи разред.
- Видя ли, че не си българин, а сърбин! - подразних го аз.- Българите не викат "първи разред", а първо отделение.
То ме погледна с хубавите си кафяви очи и без да се смути, отговори:
- Аз ще се науча! Като ни учат нашите български учители...
- Хей, не се заплесвай! - скара ми се другарски един от войниците. - Скоро ще се стъмни, а ти още не си написал табелата за арката.
Аз разтворих голямата бяла хартия, която бяхме приготвили още в казармата, върху една маса взета от съседната гостилница и с четка и туш се приготвих да напиша възхвалата за Светите Солунски Братя.
Тогава се намеси Христо. Той сякаш искаше да поправи лошото впечатление, направено със сръбската дума "разред", та с горда самоувереност рече:
- Чиче, аз зная да пиша и да чета по български.
- А!- зачудих се.- Ами нали сърбите не са ви учили български? Ти откъде си се научил?
- От кака. Тя беше в четвърти раз...не! в четвърто отделение. А пък нея я научи татко...
- Какво работи тато ти, Христо?
- Дюкянджия.
- Ами какво можеш да напишеш по български?
- Всичко, чиче.
И като помисли малко, запита:
- Ти какво ще пишеш на тази книга? Кажи ми аз да го напиша.
Подадох му едно малко листче от бележника си и молив:
- Добре! Напиши: "Слава вам Братя Кирил и Методий!" Толкова!
Христо се облегна на масата, стисна здраво молива, като че ли щеше да кове с него, а не да пише и започна бавно да чертае: "Слава вам братиа Кирилъ и Методиь".
Край нас се бяха събрали и други войници. Всички видяхме написаното и прихнахме. Христо помисли, че сме доволни от неговата граматика и самодоволно се засмя:
- Видя ли, чиче, че зная?
- Видях, видях,- отговорих аз през смях. -Ами какви са тези букви?
И посочих "еровете", завъртени накрая на Кирил и Методий.
- Ерове, ерове!- със старешки вид отсече Христо. - Сърбите нямат ерове, а ние си имаме!
Това беше казано тъй, сякаш цялата ученост на българите се криеше тъкмо в "еровете".
- А защо на Методий си сложил малък ер?- подхвърли един войник.
Христо се замисли, почеса се по тила, но после се окуражи и твърдо рече:
- Защото Свети Методий бил по-малък от Свети Кирил. Затова!
Аз се смях до сълзи с този чудат "граматик", но смехът ми не го обиди. А когато написах плаката, накрая на Методий сложих едно съвсем малко ерче, което нямаше да се вижда отдалече.
Христо беше видимо доволен и като разгледа малкото ерче, поклати мъдро глава и каза:
- Значи е бил много по-малък свети Методий, нали, чиче?
- Да, мойто момче!
И се извих настрана, не защото се смеех, а защото очите ми бяха овлажнели. Тези сълзи бяxa предизвикани от Христовата граматика и от двата ера, които в дългите векове на робство и неволя еднички са пазили българския дух.
*Буквата "ъ" е ер голям, а буквата"ь" е ер малък.
сп. ДЕТСКА PАДОСТ, София, 1942/43 г.
-411219-500x0.jpg){kind=link}