Една година обаче се случи нещо, което не мога да забравя, макар да е минало вече много време. Бяхме във втори клас, мислехме се за много умни и много големи, не играехме с децата от отделенията и към първокласниците се отнасяхме като големи батьовци. И тъкмо затова искахме нашата стая да бъде най-добре украсена. Но колкото и цветя да бяхме събрали, все ни се виждаха малко.
— Не стигат, не стигат! — клатеше глава Петю Лещникът. — А другите момчета са събрали цветята на цяла градска градина! — Не ще ли е добре — казах аз, — да отидем в черковната градина и без да ни види някой, да си съберем една хубава китка? — Не може! — отвърна Петю. — Черковната градина я пазят. Има и куче... Не е удобно...Тук се намеси Боян Кукумявката. В такива случаи той беше майстор да измисли нещо полезно и затова го оставихме да се изкаже. — Аз открих откъде можем да намерим цветя. И то хубави цветя, не какви да са! — Кажи де! — Петю каза, че другите ученици донесли цветя колкото от цяла градска градина. Аз пък наистина ще взема от градската градина! Тръгвайте! — Какво? — запитах аз и бях готов да прихна. — Ти знаеш ли колко пазачи има в градската градина? — Казвам ви да тръгвате! Няма да крадем цветя, а пазачите сами ще ни наберат. Хайде!
Петю и аз се поогледахме, но той така настоятелно ни подкани, че без двоумение тръгнахме. Минахме през цялата градска градина, но Боян Кукумявката не спря никъде. Заведе ни на самия край, където бяха цветарниците, и там без заобикалки се отправи към един възрастен господин с очила и бастун, който се разхождаше между две лехи с разсад и нещо приказваше на един работник.
Ние покорно вървяхме след Боян, а той спря пред господина, свали почтително шапката си и каза: — Изпраща ни кметът г-н Василев да ни дадете цветя. Кичим училището, та ни трябват по-хубави цветя за учителската стая...
Господинът и работникът се погледнаха. — Кой ви изпраща, казваш? — запита господинът и ни погледна над очилата. — Кметът г-н Василев — най-безсъвестно излъга Боян. — Той ни каза да дойдем тука и да поискаме от директора на градината цветя. — Тъй, тъй — поклати глава господинът. — Ами той лично ли ви изпрати? — Разбира се! Ние тримата ходихме при него. Той е приятел на баща ми. И той каза... — Е, няма що! Щом лично кметът г-н Василев ви е изпратил, ще ви дам цветя.
Като рече това, господинът някак си хитро се позасмя и каза на работника: — Набери им цветя и зеленина.
Петю и аз засияхме от радост и ако не се намирахме пред този възрастен добър човек, сигурно щяхме да разцелуваме Боян за неговата изобретателност. А той, знаменитият хитрец, ни подмигна хитро с крайчеца на окото си, като че ли искаше да рече: „Видяхте ли, хлапета, как се върши работа? Нужна е само съобразителност, бързина и хладнокръвие!“
Цветята бяха набрани скоро. Петю, като най-дребен, взе големия букет, притисна го до гърдите си с две ръце, Боян и аз свалихме почтително шапките си пред любезния господин и бяхме готови да отърчим мигом в училище.
— Почакайте, почакайте — любезно се усмихна господинът. — Искам да ви кажа още две думи, преди да си отидете.
Ние се спряхме с надежда, че ще чуем някакво назидателно старческо слово, за което щяхме от учтивост да благодарим и да го забравим още на часа. Ала словото на господина беше такова, че и тримата пламнахме и се зачервихме до ушите.
— Е, малки господа! Вие сте решили да украсите училището си. Това е похвално, защото училището е вторият ви дом, а всеки е длъжен да се грижи за красотата на дома си. Но една украса, спечелена с лъжа, е по-грозна от най-грозното нещо. За това не сте ли помисляли?
Ние се спогледнахме. Откъде беше разбрал, че сме го излъгали? Боян едва се държеше на краката си и не смееше да погледне нито нас, нито господина. А той продължи: — Разбрах, че ме излъгахте, още като ми казахте, че ви е изпратил лично кметът. Защото... аз съм кметът Василев!
Ако бяха ни полели с вряла вода, щяхме да изглеждаме много по-добре!
— Вървете си сега със здраве и накичете училището си! Но за да не бъде неговото украшение лошо, аз ви подарявам цветята.
Ние си тръгнахме, без да кажем дума. Щом завихме в първата алея, откъдето не можеше да се вижда цветарницата, Петю подаде цветята на Боян: — На ти цветята! Аз не искам да нося тия цветя! — А защо аз да ги нося? Да не съм искал тези цветя за себе си? За вас съм ги искал! Вие ме накарахте да измисля откъде да вземем цветя... — Може и така да е, но ние не знаехме, че ти ще лъжеш като циганин — намесих се и аз. — А, така значи! Добри приятели сте били вие! Отсега нататък ще знам с кого имам работа.
Той взе цветята, погледна ги с ненавист и тъкмо се готвеше да ги захвърли насред улицата, когато забеляза, че едно малко момиченце го гледаше с особено любопитство. — Ами ти какво ме гледаш, а? — Бате, ако не ти трябват тия цветя, дай ги на мене!
Боян я изгледа свирепо, а после се засмя и тикна в ръцете ѝ големия букет. — На! И като се обърна към нас, прибави: — Трябва да е първаче...
