— Че канарчетата са красиви, Милчо, това е вярно, — отговорих аз, — но да ги сравняваш с врабчетата е неуместно. Канарчетата са хубави пойни птички, затова хората ги отглеждат в кафези, обаче са глупави и несъобразителни. Ако едно канарче излезе от кафеза, веднага ще попадне в лапите на някой хитър котарак или ще умре от глад, защото не е способно да улови нито една мушица. А врабчето е съобразително, ловко и смело. Наистина, перушината му е проста, сива и не дотам хубава, ала под нея бие свободолюбиво сърце, което умира, щом попадне в клетка.
— Ти знаеш ли някоя приказка за врабчета, чичо?
— Разбира се, зная. Най-хубавите приказки са тъкмо за врабчета. Например, приказката за веселия Врабчо.
Веднъж едно лошо момче хванало с примка едно врабче. Напразно бедното птиче се блъскало с крилцата си. Лошото момче го държало здраво и подскачайки от крак на крак, припявало:
— Ех, че тлъст врабец! Нашият котарак ще го изяде с най-голямо удоволствие!
Тази дива и грозна песен достигнала до ушите на едно добро младо момче, което случайно минавало оттам. Казвало се Светлан.
— Хей, какво държиш в ръката си? — запитал Светлан и се приближил до лошото момче. — Отвори си веднага шепата, за да не изпиташ колко ми е жилава тоягата! Бързо! Докато преброя до три, да си отвориш ръчичката!.. Еднооо! Двее!
Преди Светлан да каже „три", лошото момче си отворило ръката, врабчето хвръкнало, а Светлан продьлжил пътя си, като се радвал, че можал да стори добро на малкото невинно птиче.
Той не чакал никаква благодарност от врабчето, защото този, който прави наистина добрини, не трябва да чака благодарност. Но врабчето не мислело така. Едва Светлан направил десетина крачки, и на рамото му кацнало сивото птиче, трепнало няколко пъти с криле и казало:
— Благодаря ти, юнако! Ти ме спаси от явна смърт! Това лошо момче, което ме беше хванало, имаше намерение да ме даде на техния котарак. . . Знаеш ли какъв е котаракът им? Най-страшното чудовище, което съществува на Божия свят! Този котарак е изял досега две хиляди врабчета! Страшна работа! . . . Много ти благодаря, че ме избави от неговите остри нокти . . .
— Няма защо да ми благодариш, врабчо сив, стига да си здрав и жив! Сбогом, че мен път ме чака. . . И . . . пази се от котака!
Тъй рекъл Светлан и се упътил към една гора. Ала не било лесно да се отърве от един благодарен врабец. Той съвсем нямал намерение да слезе от рамото му. Нещо повече: настанил се добре и завикал, колкото имал сили:
— Джив, джив, джив! Аз съм врабчо сив, винаги игрив, весъл и щастлив! Нямам злато и сребро, но за сторено добро ще се отплатя богато и със сребро, и със злато!
— Как можеш да ми се отблагодариш, малко, бедно птиче? — казал Светлан и тъжно се усмихнал. — Аз съм толкова беден, че сутрин, като осъмна, не зная къде ще замръкна. . . Нямам нито дом, нито близки. Тръгнал съм да си диря работа, за да мога да се прехранвам. . . Но каква работа бих могъл да намеря, когато нямам ни един влиятелен познайник, да се застъпи пред търговец или занаятчия да ме приеме на работа?
— А защо не постъпиш в двореца на нашия цар? — запитал веселият Врабчо, който вече съвсем се бил успокоил от страха в шепата на лошото момче. — Иди при нашия цар и поискай да те назначи на работа.
— Нима ще ме допуснат при царя неговите пазачи, като ме видят с тези прости и вехти дрехи?
— Наистина, това е трудно, — съгласил се Врабчо, — но не е невъзможно. Почакай! Поседни на тази полянка и ме почакай малко!
Светлан решил да послуша врабеца. Па и друга работа нямал, та затова се съгласил да остане на полянката. Врабецът бързо отлетял и още по-бързо се върнал.
— Работата е наредена! — завикал отдалече той — Няма защо да отиваш в двореца. Утре царят ще дойде на лов в тази гора. Ти ще го причакаш и ще го помолиш да те назначи на работа. Той е много добър цар и няма да ти откаже. А пък ако те запита каква работа можеш да вършиш, направо му кажи, че си способен за всичко, което ти възложи!
— Но как така ще излъжа царя? — възмутил се Светлан. — Аз съвсем не съм способен за всички царски поръчки.
— Слушай, приятелю, — сгълчал го веселият Врабчо. — Само малодушните страхливци се плашат от работа. Каквато и да е тя, може да се свърши, щом човек иска! При това ти имаш добро сърце, а на тези, които имат добри сърца, Бог им помага. Хайде, решавай се бързо, а аз ще отида да подиря нещо за хапване!
Светлан нямало какво повече да се двоуми. Съветът на Врабчо бил и мъдър и ясен. Цял ден Светлан се разхождал из гората, нахранил се с горски плодове, а вечерта се изтегнал на зелената трева и спал до зори. В зори се измил на един извор, без да подозира, че водата му е вълшебна и че от нея се бил превърнал в истински красавец, какъвто никъде по света не би могъл да се намери! Едва се измил, и врабецът долетял.
— Хайде! Царят е вече в гората! Вслушай се и ще чуеш как свирят роговете на ловците. Кураж, приятелю Светлане, и бъди уверен, че ще успееш!
Малко по-късно царят се появил на поляната. Той яздел едър кон, обседлан със скъпоценно седло и захапал златна юзда. Щом царят приближил, Светлан се отпуснал наколене и помолил:
— Царю честити, аз съм беден твой поданик. Моля ти се, намери ми някаква работа между многобройните си слуги!
— В моето царство няма бедни поданици, освен мързеливците. — строго казал царят. — И ти, ако не си мързеливец, ще получиш работа в двореца.
И като се обърнал към един от придворните, заповядал:
— Още от днес този момък да остане на работа в моя дворец! Намерете му работа, каквато може да върши!
Боляринът, комуто била дадена тази заповед, бил зъл и глупав човек. Той се мислел за най-голям хубавец в царството, а няма по-лоша глупост от тази, човек сам да се смята за хубавец. Щом видял Светлана, преобразен на красавец от вълшебната вода на изворчето, този болярин, който сам си бил прикачил името Прекрас, веднага го намразил.
Но нямало как да не изпълни царската заповед.
Още вечерта той повикал началника на царските хамбари и му казал:
— Царят заповяда да се даде работа на този момък. Аз го предавам на тебе.
И като се доближил до ухото на началника, прошепнал:
— Гледай да не се мярка много из двореца!
По него време още не били измислени машини за пречистване на пшеницата от разните бурени, и затова царския хляб не бил чист и бял. Все пак, за почистване на пшеницата, от която се правил хляб за царската трапеза, имало назначени деветдесет и девет слуги. Към тях се присъединил и Светлан.
Работата била тежка и трудна. От много взиране очите се изморявали, но Светлан добросъвестно работел. Забелязал, обаче, че другите чистачи съвсем не били добросъвестни.
Когато дошло ред да се приготви хляб от житото, което Светлан бил почистил, царят се изненадал, като видял на трапезата си снежно-бели резени.
— Кой е чистил пшеницата за този хляб? — запитал той. — Веднага доведете този чистач, да го наградя!
Светлан бил доведен пред царя, за най-голямо неудоволствие на болярина Прекрас. А неудоволствието му било още по-голямо, понеже този ден на трапезата били и двете царски дъщери. Наистина, тази царска дъщеря, която той мислел да поиска за жена, била много горда, за да погледне един слуга от житния хамбар, бил той красавец или не. А другата принцеса, въпреки доброто ѝ сърце, била толкова грозна, че едва ли Светлан би я харесал.
— Славний момко! — рекъл царят. — Ти си почистил така добре пшеницата за моя хляб, че от днес насетне аз увеличавам заплатата ти деветдесет и девет пъти и те натоварвам сам да чистиш зърната, които са нужни за хляб на моята трапеза.
— Но, татко, — промълвила грозната принцеса — от такава работа този момък ще ослепее!
Царят изгледал дъщеря си:
— Щом толкова съжаляваш един слуга, иди му помагай!
— С радост ще отида, — казала девойката, която имала тъжното име Сълза, защото с грозотата си натъжавала царя.
Още същия ден принцеса Сълза отишла в обширното помещение, гдето преди това работели стоте царски житочистачи. Сега там бил самичьк Светлан. Той се взирал в една купчина пшенични зърна, но купчината била толкова малка, че от нея не можело да се направи брашно дори за една питка.
Принцесата седнала срещу Светлана и започнала да му помага, но той я спрял:
— Милостива принцесо, не изморявайте нежните си пръсти с тази груба работа! Аз ще работя колкото мога. Няма дори да спя и ще изпълня волята на царя... Ах, ако не бях слушал съвета на веселия Врабчо!..
При тези думи през отворения прозорец влетял сам Врабчо и леко размахал криле:
— Такава работа ли ти е дал царят? Браво! Отлична работа, само че защо не ме повика досега?
Светлан обяснил каква тежка зядача му е възложил царят, ала веселият Врабчо само се разсмял:
— И това ако е работа, не знам какво да кажа! Ей-сега ще видиш как се треби пшеница.
Той кацнал на рамката на отворения прозорец и завикал:
— Джив, джив, джив! Събирайте се, врабци, врабки и врабчета от десет царства! Бързайте, защото има сто хамбара пшеница за требене! Боляринът Светлан плаща отлично; пшеницата за него, другите зърна за нас!
Едва изказал последната дума, и небето почерняло от врабци: стотици, хиляди, милиони! Не можели да се преброят! Спуснали се към житото и почнали работа; едни с крачета разравяли зърната, други отнасяли чистите зърна настрана, трети бързали да се нахранят. Само веселият Врабчо стоял на една греда и командвал:
— По-бързо, по-бързо! Отделете пшеницата, а другите зърна оставете настрана. Те са си наши! Ще можем да ги ядем цяла зима!
До вечерта препълнените хамбари на царя били пречистени едрата пшеница грейнала като злато. А врабчетата, щом си свършили работата, отлетели по гнездата си.
Принцеса Сълза се върнала в двореца весела и засмяна. Като я видяла, гордата ѝ сестра започнала да ѝ се присмива:
— Умори ли се да помагаш на красавеца слуга?
— Не съм се уморила, но пшеницата вече е изчистена! — отговорила принцеса Сълза.
— Татко, — завикала горделивата принцеса и се затичала към царя, — моята сестра не само е грозна, но е и лъжкиня! Представи си, тя казва, че всичката пшеница от твоите хамбари била вече изчистена от слугата и от нея! А нима може толкова пшеница да се изчисти само за два часа?
— О, грозна и лъжлива дъще! — викнал царят. — Ти винаги си била мое най-голямо нещастие! Махни се от палата ми! Махайте се, и ти, и онзи проклет слуга !
Принцеса Сълза не продумала дума, а тихо напуснала бащиния си дом. Заедно с нея тръгнал и Светлан. Те нямали къде да отидат и затова се отправили към гората, гдето преди година бедният момък се срещнал с царя. Седнали до горското изворче и замълчали. На Светлан му било мъчно за принцесата, а тя тъгувала за бащиния си дом и загдето не ѝ повярвали. Дори не проверили думите ѝ.
— Ах, поне да бях красива като тебе! — казала принцеса Сълза. — Тогава баща ми може би щеше да бъде по-милостив в присъдата си.
Врабецът пак се явил.
— Защо сте тука, приятели? — учудено запитал той. — Нима царят не остана доволен от вашата работа?
Светлан му разказал патилата си.
— Нищо, нищо! — отвърнал Врабчо.
— Всяко зло за добро!
И хвръкнал. Пътя от гората до хамбара и оттам до трапезата на царя той взел само за няколко минути. Когато влязъл в трапезарията и се завъртял над царя, той носел в човката си едно пшеничено зърно.
— За какво ли е долетяло това птиче? — зачудил се царят.
Тогава Врабчо пуснал пшениченото зърно в царското блюдо. Царят го погледнал и скочил:
— Птичето иска да ми напомни, че аз не съм видял дали моята дъщеря наистина е лъгала.
Той бързо отишъл в хамбара и, когато разбрал, че принцеса Сълза му била казала истината, горчиво заплакал.
Преди да се разсъмне добре, царят заповядал да оседлаят коня му и да впрегнат една каляска за изпъдената принцеса. А когато слънцето изгряло, той бил в гората, близо до вълшебното изворче.
Тъкмо в това време Светлан и принцесата се били измили с бистрата студена вода. Бедният момък не можел да повярва на очите си: пред него не стояла предишната грозна принцеса Сълза, а една дивна красавица, за каквато само в приказка може да се разправя. Врабчо пръхкал с криле над тях и весело чирикал.
Щом царят видял дъщеря си така променена, заплакал с глас:
— Наистина, ти си принцеса Сълза. Но сега сълзите ми са от радост и щастие! И ти, момко, заслужаваш да бъдеш мой зет и наследник на трона ми!
В столицата на щастливия цар се вдигнали две сватби. Горделивата принцеса се омъжила за болярина Прекрас, и двамата били еднакво глупави, затова навярно са успяли да живеят доволни.
А за щастието на принц Светлан и принцеса Сълза ми разказа сам веселият Врабчо.
— Ти познаваш ли веселия Врабчо чичо? — запита ме Милчо.
— Много добре. Приятели сме. Често идва да ми разказва за приключенията си.
— Ами ще ми го покажеш ли някой ден, чичо?
— Ти и сам можеш да го видиш, Милчо, — казах аз. — Веки ден хвърляй на балкона трохички и следи врабците, които идват да кълват. Като видиш един едър врабец с малко побеляла глава (защото веселият Врабчо е вече доста стар!) че подскача и чирика безгрижно — той е! Като свикне с тебе, бъди сигурен, че ще ти разкаже много необикновени приказки.
Змей Горянин
