Змей Горянин
Едва бяхме излезли на полето, току до самия град срещнахме едно стадо овце. Пред него, наравно с голямото рунтаво куче, припкаше пъстро агънце. То беше толкова чистичко, толкова хубаво с тънките си крачета и малка главичка, така мило ни погледна с кафявите си очички, че двамата с Петю се спуснахме да го хванем, за да го помилваме.
Васката, който между нас минаваше за най-голям познавач на тайнствените неща, ни спря:
- Оставете агнето! Ако беше бяло и аз щях да искам да го помилвам, ала сега...
- Какво има, като не е бяло? - запита Петю и прихна да се смее, - да не искаш да кажеш, че всички агнета, които не са бели, трябва да бъдат изклани и изпечени?
- Ти не разбираш тия неща и затова приказваш глупости.
- Добре де, ти като ги разбираш, кажи защо не трябва да милваме пъстрото агънце?
- Знам от дядо. Ако видиш бяло агне и го помилваш, ще ти се случат добри неща; ако видиш пъстро агне - малка беда ще те постигне, а пък ако агнето е черно - да пази Господ!
Двамата с Петю се разсмяхме от все сърце на Васковото суеверие, ала все пак се задоволихме да подвикнем на кучето, да му подхвърли залък хляб, а агнето не хванахме.
Час по-късно бяхме забравили за стадото. Толкова красиво беше полето край нас, толкова нови неща привличаха вниманието ни!
Слънцето беше отскочило две педи над равнината и лъчите му косо огряваха росната трева. Лек сутринен ветрец милваше избуелите нивя и ги вълнуваше, като голямо, зелено езеро. Върховете на злаковете се привеждаха ниско, за да отърсят от себе си капките роса, които блестяха с хиляди багри. Сякаш дядо Господ с две шепи беше разпилял по равнината скъпоценни камъни. Пред нас по пътя пръхкаше с крила качулата чучулига, а когато виждаше, че наближаваме, издигаше се в небето и изчезваше във ведрата синева.
В далечината се тъмнееха дърветата на гората. Там отивахме и ние да прекараме празничния ден, да поиграем на воля и да се погреем на благодатното слънце.
- Васка, не е ли добре да спрем тука и да похапнем малко, - предложих аз, защото раницата ми тежеше, а и от чистия въздух доста бях изгладнял.
- Не те ли е срам? Сега сме тръгнали и ти вече огладня. Чакай поне да стигнем гората!
Стигнахме, гората. Но било ни писано да върнем раниците пълни , за да изпълним Васковото суеверие за пъстрото агне.
По една тясна пътека, по която навярно се провират само най-палавите козлета, ние навлязохме в гората. Посрещна ни веселото пеене на птичките и тихият ромон на малката рекичка. А изведнъж дочухме някакво стенание.
- Това пък какво е? - запитах аз и без да ща пребледнях.
- Чакай, - грубо ме прекъсна Васко. - Чакай да чуем откъде идва шума.
Услушахме се. В светлото пролетно утро стенанието ставаше още по-страшно и противно. Продължихме по посока на гласа.
На една малка полянка лежеше едно момченце, голямо колкото нас. То плачеше.
- Хей, другарю, какво си заревал? - запита със съчувствие Петю. Момченцето се изви към нас и по-силно зарида. Навярно нещо го болеше много, защото цялото му лице беше сгърчено от болка.
- Казвай какво ти се е случило, - подкани го Васката и седна до него.
- Кракът ми, - проплака момчето, - навехнах си крака и не мога да ходя.
- Кога си дошъл тука?
- Много рано. Още в тъмно. Дойдох да ловя птички...
- Да ловиш птички, ли? - викнах аз. - Така ти се и пада! Остави го, Васка, нека да умре тука, щом е дошъл да лови птички и да ги мъчи! Нека да умре тука и да вампиряса!
- Аз... аз... не ги ловя да ги мъча, - отговори през плач момчето. - Аз и кафези им изплитам и... аз...
- Ами за какво ги ловиш, - продължих да му викам аз и бях готов да го натупам, мака че си беше навехнало крака.
- Продавам ги в Пловдив... В града ми дават за тях пари и затова ги ловя... Ние сме бедни... И мама работи и аз ловя птички... А никак не ги мъча... С парите и на тях купувам просо.
Ние мълчахме и гледахме бедния ловец. И със свити сърца разбрахме мхъката му.
Васката ни дръпна настрана:
- Слушайте, трябва да му помогнем. Да направим носилка и да го отнесем в града. Кракът му не е счупен, аз го прегледах.
Не казахме нито дума. От сухи клони стъкмихме, нещо като носилка, постлахме я с палтата си, настанихме своя непознат другар и бързо се опътихме за града.
Вкъщи се изненадаха, като ни видяха. ... Докато обясня на мама защо се връщаме тъй скоро, Васката викна:
- Казах ли ви аз, че пъстрото агне ще ни донесе беда!
- Напротив, мои деца, - засмя се мама. - Ако бялото агне би ви предсказало добро, пъстрото агънце ви е предсказало нещо много по-добро: да помогнете на своето другарче, което дори не сте познавали.
Закуските си изядохме в двора под сливата. Но бяхме весели, че сме направи и добро. А след това, често играехме на доктори и на "червен кръст".
Едва бяхме излезли на полето, току до самия град срещнахме едно стадо овце. Пред него, наравно с голямото рунтаво куче, припкаше пъстро агънце. То беше толкова чистичко, толкова хубаво с тънките си крачета и малка главичка, така мило ни погледна с кафявите си очички, че двамата с Петю се спуснахме да го хванем, за да го помилваме.
Васката, който между нас минаваше за най-голям познавач на тайнствените неща, ни спря:
- Оставете агнето! Ако беше бяло и аз щях да искам да го помилвам, ала сега...
- Какво има, като не е бяло? - запита Петю и прихна да се смее, - да не искаш да кажеш, че всички агнета, които не са бели, трябва да бъдат изклани и изпечени?
- Ти не разбираш тия неща и затова приказваш глупости.
- Добре де, ти като ги разбираш, кажи защо не трябва да милваме пъстрото агънце?
- Знам от дядо. Ако видиш бяло агне и го помилваш, ще ти се случат добри неща; ако видиш пъстро агне - малка беда ще те постигне, а пък ако агнето е черно - да пази Господ!
Двамата с Петю се разсмяхме от все сърце на Васковото суеверие, ала все пак се задоволихме да подвикнем на кучето, да му подхвърли залък хляб, а агнето не хванахме.
Час по-късно бяхме забравили за стадото. Толкова красиво беше полето край нас, толкова нови неща привличаха вниманието ни!
Слънцето беше отскочило две педи над равнината и лъчите му косо огряваха росната трева. Лек сутринен ветрец милваше избуелите нивя и ги вълнуваше, като голямо, зелено езеро. Върховете на злаковете се привеждаха ниско, за да отърсят от себе си капките роса, които блестяха с хиляди багри. Сякаш дядо Господ с две шепи беше разпилял по равнината скъпоценни камъни. Пред нас по пътя пръхкаше с крила качулата чучулига, а когато виждаше, че наближаваме, издигаше се в небето и изчезваше във ведрата синева.
В далечината се тъмнееха дърветата на гората. Там отивахме и ние да прекараме празничния ден, да поиграем на воля и да се погреем на благодатното слънце.
- Васка, не е ли добре да спрем тука и да похапнем малко, - предложих аз, защото раницата ми тежеше, а и от чистия въздух доста бях изгладнял.
- Не те ли е срам? Сега сме тръгнали и ти вече огладня. Чакай поне да стигнем гората!
Стигнахме, гората. Но било ни писано да върнем раниците пълни , за да изпълним Васковото суеверие за пъстрото агне.
По една тясна пътека, по която навярно се провират само най-палавите козлета, ние навлязохме в гората. Посрещна ни веселото пеене на птичките и тихият ромон на малката рекичка. А изведнъж дочухме някакво стенание.
- Това пък какво е? - запитах аз и без да ща пребледнях.
- Чакай, - грубо ме прекъсна Васко. - Чакай да чуем откъде идва шума.
Услушахме се. В светлото пролетно утро стенанието ставаше още по-страшно и противно. Продължихме по посока на гласа.
На една малка полянка лежеше едно момченце, голямо колкото нас. То плачеше.
- Хей, другарю, какво си заревал? - запита със съчувствие Петю. Момченцето се изви към нас и по-силно зарида. Навярно нещо го болеше много, защото цялото му лице беше сгърчено от болка.
- Казвай какво ти се е случило, - подкани го Васката и седна до него.
- Кракът ми, - проплака момчето, - навехнах си крака и не мога да ходя.
- Кога си дошъл тука?
- Много рано. Още в тъмно. Дойдох да ловя птички...
- Да ловиш птички, ли? - викнах аз. - Така ти се и пада! Остави го, Васка, нека да умре тука, щом е дошъл да лови птички и да ги мъчи! Нека да умре тука и да вампиряса!
- Аз... аз... не ги ловя да ги мъча, - отговори през плач момчето. - Аз и кафези им изплитам и... аз...
- Ами за какво ги ловиш, - продължих да му викам аз и бях готов да го натупам, мака че си беше навехнало крака.
- Продавам ги в Пловдив... В града ми дават за тях пари и затова ги ловя... Ние сме бедни... И мама работи и аз ловя птички... А никак не ги мъча... С парите и на тях купувам просо.
Ние мълчахме и гледахме бедния ловец. И със свити сърца разбрахме мхъката му.
Васката ни дръпна настрана:
- Слушайте, трябва да му помогнем. Да направим носилка и да го отнесем в града. Кракът му не е счупен, аз го прегледах.
Не казахме нито дума. От сухи клони стъкмихме, нещо като носилка, постлахме я с палтата си, настанихме своя непознат другар и бързо се опътихме за града.
Вкъщи се изненадаха, като ни видяха. ... Докато обясня на мама защо се връщаме тъй скоро, Васката викна:
- Казах ли ви аз, че пъстрото агне ще ни донесе беда!
- Напротив, мои деца, - засмя се мама. - Ако бялото агне би ви предсказало добро, пъстрото агънце ви е предсказало нещо много по-добро: да помогнете на своето другарче, което дори не сте познавали.
Закуските си изядохме в двора под сливата. Но бяхме весели, че сме направи и добро. А след това, често играехме на доктори и на "червен кръст".
в-к Весела дружина, София, 1942 г.
➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ
-411219-500x0.jpg){kind=link}