Змей Горянин
Току-що бях свършил трети клас, бях обул за първи път дълги панталони и вече смятах, че съм много силен мъж, с голям кураж и здрави юмруци; мъж, за когото не съществува нищо страшно. Оставаше само да намеря приключение, в което да изпитам смелостта си. Разбира се, приключенията не се срещат из градските улици и затова една вечер аз се сговорих с най-добрия си приятел Ангел - голям герой, също като мене, - и рано на другата сутрин тръгнахме на път. Наистина, и двамата не бяхме се обадили на домашните си, но това малко ни безпокоеше. Може ли такива юнаци, като нас да се плашат от родителите си?! Ние въобще от нищо не се плашехме. В торбите си, на които бяхме пришили прашки, за да станат раници, носехме по малко хляб и сирене и смятахме, че сме се запасили с храна за цяла година. Ангел дори носеше в джоба на панталона си един стар револвер с един патрон. С револвер нито той, нито аз бяхме стреляли, даже не знаехме как се държи това опасно оръжие, но присътствието му в Ангеловия джоб ни окуражаваше.
След три часа път вече бяхме оставили града далеч зад гърба си и навлязохме в тесните, засенчени долини между планинските ридове. Радостта ни беше безгранична. Тичахме по склоновете, катерехме се, като кози по скалите и стръмните пътеки, дори опитахме да се изкъпим в един бистър планински поток. Опитът ни, обаче пропадна: водата беше толкова студена, че зъбите ни затракаха, като на изгладнели вълци. Макар, че летният ден е много голям, мъчно се забелязва неговото отминаване, когато си увлечен в игра. Ние се изкачвахме по някакъв рид и щом излязохме из гората, с изненада видяхме, че слънцето залязва.
- Ангеле, - запитах аз смутен, - ами пътя за града?
- Ще го намерим утре, - отговори Ангел. - Тази вечер ще спим в гората. Вълци през лятото няма. А нали си имаме и оръжие? Нека само се подаде някакъв звяр!
Аз предпочитах да не се подава звяр, но все пак напомнянето, че имаме оръжие ме успокои. Започнах да скубя папрат, за да си направим легло, а Ангел се зае да пали огън. Едва смогнахме да запалим огъня и да струпаме двата купа папрат и тъмната нощ забули планината. Макар, че не смеехме да си признаем, стана ни някак-си страшно. Похапнахме набързо, натрупахме дърва на огъня и завити през глави с горните си палта, легнахме в меките папратови легла. Ала спи ли се?
През ума ми преминаха всички страшни приказки, които бях слушал и всички ужаси, които бях чел за негри и индианци. Мъчих се да се убедя, че не съм в Африка, или Америка, че у нас в България не е възможно да станат и най-невинни дори произшествия - но сънят бягаше от очите ми, въпреки умората. Повдигнах малко палтото си и погледнах към Ангела. В същото време видях, че и той повдига палтото си и тъй ме погледна, че от него се уплаших. Седнах, опънах ръцете си назад и изкуствено се прозинах, като че ли исках да докажа, че съм спокоен. Ангел последва примера ми, но скоро и двамата разбрахме, че не върви...
- Знаеш ли, Ангеле, - казах аз,- че ние направихме дивотия дето не се върнахме в града?
- Какво? Тебе страх ли те е? - помъчи се да се усмихне Ангел. - Ако те е страх, легни да спиш. Аз ще вардя огъня. После ще те събудя ти да вардиш. Не чаках втора покана. Легнах, пак се завих през глава и започнах да мисля за весели неща, та дано заспя. Не можех!.. Пак погледнах към Ангела и изтръпнах: той се беше загледал в тъмното с широко отворени очи, сякаш от там ей-сегичка щеше да излезе таково страшно нещо, каквото не бихме могли и да си помислим.
И тъкмо в този миг някакво тъжно мучене, излизащо като че из под земята, се понесе из цялата гора. Смелостта ни мигом се изпари. Двамата скочихме и с такава стремителност се прегърнахме, че едва не паднахме на земята.
- Чу ли? - запита Ангел с треперящ глас.
- Чух!
- Какво ли ще е това? Дали е животно, или някаква нечиста сила?
- Не зная... Може би е мечка?!
- Може и мечка да е... Ами ако е вампир? Вампирите търсят заблудени в гората хора и смучат кръвта им. Ангел трепереше, а аз и да треперя не можех от страх.
Някой с тежки стъпки се движеше из гората, чупеше сухите съчки, приближаваше към огъня. Изведнъж някакви големи, огнени очи блеснаха в тъмнината. Ангел извади револвера и, бял като тебешир, се опита да се прицели в опасния звяр. Ала ръката му трепереше и цевта на револвера се отправяше или към върховете на дърветата, или към земята. В същото време аз усилено се кръстех и повтарях всички молитви, които знаех наизуст: от "Отче наш" до " Преблагий Господи!"
Нито заплахата на револвера, нито моите усърдни молитви не помагаха. Страшният звяр с огнените очи ни гледаше втренчено, без да мигне и видимо се готвеше да се хвърли отгоре ни.
Но вместо това...
О, велико спасение! Той се измъкна из тъмното, и вместо да се хвърли отгоре ни и да ни разкъса със страшните си зъби, или да ни изсмуче кръвта, преспокойно се изтегна на топло до огъня и притвори очи в блаженна дрямка. Този страхотен звяр, който ни ужаси и който Ангел можеше по погрешка да застреля беше... едно кротко малаче, загубило се из гората и дошло при нас да се постопли.
Уплахата ни изчезна, ала цялата нощ не мигнахме. Не бяхме сигурни, че все малачета ще идват при нас. Щом се съзори намерихме пътя за града и бързешката тръгнахме назад. Преди да се разделим с нощния си гост, аз му откъснах една стиска трева, която ми се видя много привлекателна, но вероятно малачето не споделяше моите разбирания за тревите и не я изяде, а пръхна в лицето ми с влажната си муцуна. Това беше неговата благодарност за прекараната на топло нощ.
Когато се върнахме вкъщи решихме, че приключенията са много интересни, но когато ги четем по книгите.
сп. ЧУДЕН СВЯТ, София 1942 г.
-411219-500x0.jpg){kind=link}