Змей Горянин
Този мършав небръснат мъж скочи от задната платформа на трамвая на двайсетина крачки пред спирката и веднага потъна в потока минувачи по тротоара. Беше облечен в черно протрито сако, чиято вдигната яка още повече удължаваше тънката му шия. На главата си носеше омачкан каскет, нахлупен ниско над очите. Той сякаш се мъчеше да скрие тези очи, които горяха от треска и от пламъка на някакво животинско остървение. Тънките му устни бяха тъй стиснати, че правеха устата му да изглежда, като белег от нож - една тъмно-синя рязка. И тази рязка сега леко потрепваше от едно грозно гърчене, заместващо усмивка.
Обикновено усмивката разхубавява и най-грозното лице, но върху това - тя подчертаваше още по-силно зверското, злото и стръвно изражение. Върху всяко лице усмивката отбелязва радост, а върху това - задоволство. Защото сухата, костелива ръка, пусната във външния джоб на сакото здраво стискаше един голям, подут портфейл.
- Колко ли са вътре?- помисли човекът и бързо се обърна. Уплаши се да не би някой да е чул мислите му.
Не! Мислите не могат да се чуят! Па и никой не го поглеждаше. Кой от тия забързали, натоварени с пакети хора би се загледал у един дриплю? Всички бързаха да се приберат по домовете си, за да посрещнат спокойно и радостно Рождество Христово.
- И аз ще го посрещна радостен!- каза си мъжът и противната усмивка пак сгърчи устата му. - Сега и аз имам пари за Коледа!.. И то много, много пари...
Той се опря пред една осветлена, отрупана с играчки витрина и се загледа. Ръката му не се отместваше от портфейла. Вятърът я беше замразил дори през плата на сакото. Но замразена беше само от външната страна. Дланта му беше топла. Дори пареше! Грееше се от парите, които стискаше.
Колко е хубава тази топлина! Как се разлива по цялото тяло и го съгрява! Влива се в кръвта и я разнася навред. А по-рано му беше студено; вятърът го зашеметяваше; снежните иглички се забиваха в лицето му и му причиняваха ужасна болка; минувачите, които от бързане и залисия се блъскаха в него го караха да ругае под носа си и да ги смята свои врагове. И изведнъж - всичко се промени! Само мисълта, че в джоба си има пари, го накара да се чувствува стоплен, доволен, безгрижен... Всичко това направиха парите!
Трамваят бе отминал. Сега никой не можеше да го проследи. Оставаше му само да се притули някъде, да извади парите, да ги скрие до сърцето си, където по-силно щяха да го греят, а порфейла да захвърли. Снегът щеше да го затрупа и чак след няколко месеца щяха да го намерят.
- Чудесна работа свърших, - измърмори човекът и тръгна, мъчейки се да изправи тесните си, издадени напред рамене.- Оня дебел простак нищо не усети! Ами ако в портфейла няма пари?
Тази мисъл ускори крачките му. Искаше час по скоро да види плячката си. Кривна в първата пресечка, но тя беше много близко до главната улица и той почти затича по нея. Мина в друга улица, после в трета. Тук беше достатъчно тъмно. Жълтата светлина на два улични фенера не само не прогонваше тъмнината, а я сгъстяваше. Високите къщи процеждаха през прозорците си светлина, която се сблъскваше със снежинките и умираше. Вътре - той знаеше - хората празнуваха край богати трапези. Никой не би излязъл в тесните заснежени дворчета. Дори слугините не биха се подали сега извън затоплените кухни.
Той се вмъкна в едно дворче, направи няколко крачки към тъмното и почти измъкна портфейла из джоба си. Тогава видя детето.
Отначало го помисли за куче - едно от ония безстопанствени кучета, които се препитават с огризки от сметта. После, като посвикна с тъмнината видя, че е дете и че също като куче рови в една кофа със смет. Беше седем-осем годишно. Лицето му не се виждаше, защото цялата му глава бе обвита в някаква дрипа. Носеше мъжко палто, което стигаше до коленете му, а би стигнало и по-долу, ако не беше пристегнато на кръста с върва.
- Ей, какво правиш тук? - каза мъжът не защото много го заинтересува заниманието на детето, а защото въпросът сам се откъсна от устата му.
Детето се сепна и отърва чувалчето, което държеше в лявата си ръка, докато дясната му остана потънала до лакет в кофата със смет.
- Нищо, господине,- отвърна то с писклив простуден глас.- Събирам книги, трески, парцалчета, кюмюр... Ако кажете, няма да събирам от вашата къща...
Човекът изтръпна: детето го смяташе за един от тия, които живееха в богатия празнично осветлен дом. Някаква неясна болка парна сърцето му и той каза почти нежно:
- Събирай каквото щеш и колкото щеш... Ами не ти ли е студено?
- У дома е по-студено, господине. Затова събирам книги. Мама ще запали печката.
- Баща нямаш ли?
- Не. Имам само майка. По-рано като работеше, тя купуваше по малко кюмюр. А после ръцете ѝ се подуха. Сега не работи. Затова нямаме пари...
А човекът имаше. Ръката му ги стискаше и се топлеше от тях. И пак някаква чудна болка парна сърцето му. Той поиска да си я обясни и изведнъж разбра: беше си спомнил. Всичко, което смяташе, че отдавна е захвърлил зад гърба си, с поразяваща яснота и настойчивост изпъкна в мисълта му. Видя себе си в дрипите на това дете, със същото чувалче, със същото пристегнато с върва палто; видя един коптор мръсно-жълти стени, една разкривена тенекиена печка, в която димят мокри книги; видя край печката една съсухрена, кашляща жена, с безформени, подути, сини ръце... После жената умря и той остана на улицата.
В един миг той преповтори това, което е бил, а това, което беше прехвърли върху детето и дъхът му секна. След година-две и таз жена с подутите ръце ще умре, детето ще остане на улицата, ще бъде много гладно и ще открадне една ряпа от бакалина на ъгъла; после ряпата ще стане диня; ще стане петолевка... ще стане натъпкан с пари портфейл... И ще почне животът на диво, преследвано животно. Ще влиза в затвора, колкото да събира ненавист и злоба, та като излиза да бъде още по-озверен!.. Ух! Кучешки живот! Не! По-лошо! Живот на диво животно, което всеки иска да убие, за да се отърве!
- Ела с мене!- заповяда човекът и излезе на улицата. Наистина, той не можеше да се познае. Ръката му не стискаше вече портфейла, а нова, още по-силна топлина го бе обласкала. И тя бликаше направо от сърцето му.
Под един фенер мъжът спря и дочака детето, което подтичваше, клатушкайки се със разкривените женски обувки.
- Далеч ли живеете?- запита мъжът и надникна в двете големи, кръгли очи - едничкото нещо, което се виждаше от обвитата във дрипав шал глава.
- Не, господине. Ей тука наблизичко. В една мъничка къща. Не в къщата долу, в мазата.
Човекът извади портфейла, отвори го, измъкна голяма пачка банкноти и ги пъхна в ръцете му:
- Иди занеси парите на майка си. Гледай да не ги загубиш, или да ти ги вземе някой.
Очите на детето се удвоиха, гласът му затрепера:
- Тези пари ли господине? Всичките тези пари?
- Всичките! Хайде!
Детето се подвууми:
- Не смея да ги занеса на мама, господине. Тя ще помисли, че съм ги откраднал...
Сякаш някой плесна мъжа с бич по лицето. Той се олюля, подпря се на фенера и дълбоко пое студения въздух. Ето: така би помислила, така би казала и оная - другата жена с подутите сини ръце!
- Не, ти не си ги откраднал,- прошепна той повече на себе си, отколкото на детето, - Аз ще дойда у вас и ще кажа на майка|ти, че не си ги откраднал. Лошо нещо е да крадеш!
И като разтърси детето за раменете почти изкрещя:
- Чуваш ли? Лошо нещо е да крадеш! Никога не бива да крадеш!
И пак отпусна глава. А после:
- Води ме, дете!
Те тръгнаха из полу тъмната улица. Вятърът ги шибаше, снегът набиваше иглиците си в лицата и ръцете им, а и на двамата им беше топло и хубаво.
Някъде отдалеч достигаха звуците на коледарска песен:
"Бог се роди, коладе, тази вечер, коладе..."
➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ
 | ||
| Картина на Сули Сеферов |
