Васко бeше останал сам самичък в свeта. Татко си не помнeше, а майка му умря, когато той бeше на пет години. Прибра го един беден обущар в малката си баракичка, за да не умре от студ на улицата. Оттогава, вече две години, Васко живееше при обущаря. Денем ходеше из града да събира парчета от скъсани обуща, които служеха на обущаря за кръпки, а вечер, като се върнеше в бараката бързо изядаше парче хляб и се сгушваше в единия ъгъл.
Васко не се оплакваше от работата си. Той знаеше, че парчето корав хляб трябва да бъде спечелено с труд и затова усърдно се трудеше. Толкова много се измаряше, че заспиваше преди да преглътне последния си залък. И никога не сънуваше.
Но ето че срещу Коледа сънува сън. Спусна се от небето светъл облак, а всред облака Васковата майка стоеше добра и хубава, също като жива и се усмихваше. "Бъди честен, Васко! - казваше му тя и гласътъ ѝ звънеше, като сребърно звънче.
- Бъди честен, дори когато си много гладен и много беден!"
След този сън Васко се събуди и повече не заспа. Стоеше свит под дрипите, които му служеха за завивка, спотайваше се и тъй много му се щеше да заплаче.
На сутринта, както винаги, Васко тръгна с чувалче под мишница да събира из сметта парчета от развалени обувки.
Още от рано улиците бяха пълни с хора. Всички търчаха, блъскаха се, бързаха. Всеки бе излязъл да накупи лакомства и подаръци за Бъдни вечер.
Васко никога не бе празнувал. И когато майка му беше жива, той не знаеше, какво е празник. Защото бяха толкова бедни, че и хляб нямаха понякога. Толкова беден беше и обущарят. Затова малкото момченце не можеше да се радва на Коледа.
Наистина Васко се заглеждаше понякога в блестящите витрини на магазините, харесваха му безбройните неща скрити зад дебелите стъкла, но той и не мечтаеше за тях. Тъй само ги гледаше.
Васко вървеше из една оживена улица. Тъкмо пред него крачеше един господин, облечен с дебело топло палто, с галоши и ръкавици, с хубав бастун.
- Да мога и аз като пораста да бъда такъв господин, - мислеше си Васко и му стана весело.
Дори сам се засмя:
- Хей, глупчо, откъде ще вземеш пари.
В това време господинът спря пред един магазин, извади из джоба си носна кърпа и взе да бърше очилата си. А из разтворената кърпа падна някаква книжка, точно пред Васковите нозе. Той се наведе, повдигна книжката и почти щеше да падне от радост.
- Пари, - прошепна той. - Господи, колко много пари. Хиляда лева.
Веднъж обущарят му беше показал такава книжна пара. Само, че тя не беше истинска. Беше напечатана само от едната страна. А тази е истинска пара.
Васко стисна скъпоценната книжка в ръката си и помисли бързо-бързо да избяга. Щеще да отиде в бараката, щеше да даде хилядарката на обущаря, и тъй щяха да се радват... Ала изведнъж си спомни съня. Сама майка му му беше казала да бъде честен. Ако вземе парите - все едно, че ги е откраднал.
Не бива!
Господинът се беше вгледал във витрината на магазина. Васко се приближи до него и го бутна по лакета.
- Чичо.
Господинът се обърна.
- Виж ти какъв нахален просек, - кресна той. - Не стига, че иска милостиня, ами и така грубо ме дърпа насред улицата.
Васко отначало поиска да му се озъби и да не му върне парите, но пак си спомни съня.
- Чичо, аз не съм просек. Ей тия пари паднаха от джоба ти. На! Твои са!
Господинът погледна детето, взе парите и развълнуван каза:
- Прощавай, момченце. Аз бях несправедлив към тебе. Прощавай. Ах, колко тънко си облечен. Бедничко дете. Ела, ела с мене...
Господинът заведе Васко в една сладкарница. Там го разпитва на дълго за живота му, после с автомобил го заведе до бараката, където живееше, поприказва тихо с обущаря и още след обед Васко отиде в една хубава голяма къща, където имаше много деца като него. Тази къща беше сиропиталище.
Вечерта бе Бъдни вечер. За малките сирачета имаше богато украсена елха. На самия връх на елхата имаше ангелче.
И на Васко се стори, че това ангелче е неговата майка, че тя му се усмихва галено и му шепне "Винаги бъди честен, Васко!"
Светлозар Димитров- /Змей Горянин/
в-к ВЕСЕЛА ДРУЖИНА- София, 1942
Чуйте разказа-
