Змей Горянин
Спомням си свойто детинство. Тогава
беше угрижена нашта страна, -
чувах навсъде едно да разправят:
все за жестоката страшна война.
Гледах как мама и баба кахърни
вечер се молеха мълком, без глас;
молеха Бога, навярно, да върне
татко отново, във къщи, при нас.
Слушах, и гледах, и исках самият
аз да се Богу помоля смирен,
само че много бях малък и тия
тъжни молитви не бяха за мен.
Бях наскърбен, а не смеях да питам
мама със тъмните влажни очи;
баба пък би ме сгълчала сърдита:
" Малък си, глупчо! По-харно мълчи!”
Бях наскърбен, че не знам и не можа
Бога да моля за мир на света,
но от иконата Майката Божа,
в скута си взела Иисуса Христа,
сякаш ми рече с очите дълбоки,
че ме разбира без думи - така,
както разбира ме благият Бог и
бащински слага над мене ръка.
Тази Ръка ме из къщи изведе;
в шумните улици води ме тя,
после ме в мъничка църква въведе -
все Тя: Ръката добра на Христа...
Колко отдавна бе - вече не помня.
Молих ли Бога за нещо - не знам.
Помня и знам, че със радост огромна
аз си излязох из малкия храм -
радост от вярата в светлите взори,
в светлия лик на Иисуса- Дете,
вяра, че Той ще изпрати от Гope
Своя Мир с обич света да сплете.
Знам, ще изпрати Мира Си! - Кога ли?
О, щом земята превърне се в храм,
в който човекът Твореца ще хвали,
както самата света Мариам.
