Змей Горянин
В Скопие, в гостилницата където обядвах, всеки ден идваха двама странни приятели: един германски войник и едно бедно, но чистичко и спретнато облечено момче на около дванайсет години. Те заемаха една маса в ъгъла, обядваха мълчешката и си отиваха.
Учудваше ме това приятелство и аз се постарах да се запозная с немеца. Това между войниците става лесно. Още на другия ден се запознахме и на обед бяхме на ъгловата маса вече трима.
Момчето беше от Скопие, казваше се Климент и нямаше никого, освен този германски войник. Беше сираче.
Когато видя, че разпитвам Климента, германецът Ханс Бартле, ме погледна усмихнат:
- Той е мой спасител и аз съм му толкова благодарен, че никога не ще мога да му се отплатя. При това е много добро и умно момче.
Аз полюбопитствувах да узная, как малкият Климент е можал да стане спасител на този храбър и въоръжен до зъби германец. Ханс Бартле се облегна на стола и ми разказа:
- След като освободихме Македония из Скопска Черна Гора бяха останали тук-таме сръбски войници, които се укриваха из горите и причиняваха много пакости на българското население. Особено се бяха развилнели двама черногорци. Бяха си позволили дори да нападат наши войници, макар отдалече.
Един ден аз и двама другари получихме заповед да заловим тези разбойници и да ги доведем в Скопие. На тях разбира се, им беше много по-лесно да се крият в гората, отколкото ние да ги търсим. Две денонощия бяха прекарани в напразни лутания. На третия ден бяхме капнали от умора и поседнахме край една пътека да починем. На не повече от 3 километра пред нас се гушеше в планината едно селце, и затова бяхме спокойни.
Стори ми се, че едва бях задрямал, когато някой леко ме побутна по рамото. Аз скочих и се хванах за револвера. Тогава видях моя приятел Климент. Той ми приказваше нещо тихо, но аз не можех да го разбера. Тогава момчето сложи показалеца на устните си и разбрах, че трябва да мълча. Разбудих другарите си.
Климент ни посочи с ръка пътечката: по нея се изкачваха бавно двама сръбски войници - тези, които търсехме. Вместо да бъдем изненадани, ние им устроихме засада, благодарение на това момче... Без него разбойниците щяха да минат край нас, щяха да ни видят и да ни погубят...
Германецът помилва къдравата главичка на своя приятел и продължи:
- Отведохме обезоръжените разбойници в Скопие и ги предадохме на военния съд. Тогава, именно оцених подвига на това дете. Когато го заведох при нашия командир и му разказах за случката, той извади пари и подаде на нашия спасител и знайте ли, какво направи той? Блъсна ръката на полковника и се опита да избяга. Задържахме го и повикахме преводача. Той ни обясни, че малкият не искал да вземе парите, защото бил българин и обичал германските войници, които донесли свобода на Македония. Затова ни събудил.
Оттогава вече сме неразделни приятели. Него го познават всички войници на германския гарнизон в Скопие... Славно момче! Научи се доста да говори германски.
Доста време продължихме приятелството си с Ханс Бартле и неговия Климент.
Един ден в канцеларията на нашата дружина се втурна Климент.
Но какъв Климент? Истински германски войник.
Само оръжие нямаше.
- Чичо, - викна той, - бързай. Вънка чака автомобила. Ще отидем на гарата. Ние с чичо Ханс заминаваме...
- Закъде?- запитах аз изненадан.
- За Германия. Чичо Ханс ще ти разкаже.
Ханс Бартле ни посрещна на гарата засмян, като майско слънце!
- Ние заминаваме, - каза той, като ми подаде ръка за сбогом. - С вас станахме добри приятели, затова пратих Климент да ви повика. Знаех, че ще се чудите, какво е станало с нас, като не ни срещнете на обед.
- Разбира се, че щях да се чудя. А как така внезапно заминавате?
- Не е внезапно, - отговори той. - Отколе чаках този ден. Виждате ли, нашият полковник след случката с парите беше писал рапорт в Германия и чакаше да види, каква награда ще отсъдят на нашия приятел. Вчера се получи съобщение, че понеже малкият е сирак, ако иска може да замине в Германия, за да учи на държавни средства... Е, той се съгласи и аз сега го отвеждам.
Те се разпрегръщаха с мене и се качиха във влака.
Аз останах да дочакам заминаването. На прозореца на вагона се показа Климент.
- Радваш ли се Климе, че отиваш в Германия?
- Радвам се, чичо. Там ще се изуча, ще стана войник, може и авиатор...
- А после?
- Как после? - зачуди се момчето. - После ще се върна в България и ще служа на Цар Бориса...
Локомотивът изпищя със свирката си, колелата се плъзнаха по релсите и влакът тръгна. През прозореца се протегна малката ръка на Климента и замаха бяла кърпа.
- На добър час, храбро и умно момче! - казах аз тихичко. - щастлива е България, щом има деца, които са готови да отидат да учат накрай света, за да служат по-добре на своя Цар.
сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София,1942/43 г.
 |
| Момче в Скопие- 1942 г. |
