Змей Горянин
Хубаво е лете привечер на планината. Слънцето се навежда ниско над Кадемлия и лъчите му стават съвсем червени. Сенките на дърветата се протягат дълги и тъмносини, пречупват се по падинките и се разкривяват смешно. Малки бледорозови облачета се събират на запад и постепенно започват да аленеят. Тогава разпиляните канари по високото било над Казанлъшко поле изглеждат, като стадо овце, налягали на пладнуване. Хубаво е привечер в планината. Но още по-хубаво е, когато имаш за другар някой стар овчар, които много е видял и много знае. Защото овчарите макар да живеят навръх Балкана, са най-добрите познавачи на приказките. И как само ги разказват!
Моят другар е стогодишен. Казва се дядо Стоимен. Вече не ходи след стадото: внуци и правнуци търчат подир палавите овце, а той седи в кошарата и от там ги гледа. От двайсет години не е слизал в селото си, макар че то е на един час път от кошарата.
- Защо ми е да слизам в село? Откак умря бабичката ми, какво ми е останало там? Синовете, снахите, зетьовете и дъщерите тука ме наобикалят, да са живи и здрави. А внуците и правнуците - на виж ги! Все край мене се навъртат.
И като превъртява броеницата си, доверително ми съобщава:
- И да ти кажа ли правичката? Мене си ми е по-добре тука. Свикнал съм с планината и си я обичам. Па и Тя навярно ме обича, щом още не ме дава на смъртта...
Тази вечер дядо Стоимен сяда тежко до мене и започва да тъпче глинената си луличка, като мърмори:
- Лоши сте вие, гражданите... Цял ден си се навел над книгата. Ами че тичай бре, сине! Катери се по орехите, гони шилетата, хвърляй камъни! Тъй става човек здрав и силен... То и четенето е добро, ама... Аз оставям книгата настрана и се заглеждам в моравия лоб на Кадемлия. После премествам погледа си върху разпиляните канари по широкото било на планината и ги виждам като пладнуващо стадо.
- Дядо Стоимене, виж канарите приличат на овце. Старецьт примижва с безцветните си от времето очи и се взира. Сетне се заглежда в мене:
- Ами че какво ще са, ако не са овце?
- Как какво? Канари са.
- Сега са канари, - отвръща дядо Стоимен, ала по-рано са били овце. Слушай да ти разкажа:
Той пухва няколко пъти с луличката си.
- Било преди много години... Може да има и хиляда години оттогава. Кой знае? Лоши години били те! Откъм изгрев слънце се появили черни татари и грозни арапи. Като скакалци налетели над българската земя и де каквото срещнели убивали, грабили, пожарили... Ти знаеш ли, сине какво нещо е робията? Питай ме мене!
Пак запухтява луличката.
- Тогава България си имала цар, ала той бил болничав, та не можел да води войниците си на бой с черните татари и грозните арапи. Па и болярите му не били сговорни. Наместо да се хванат здраво за мечовете си, те се карали и биели помежду си. Наместо да прогонят разбойниците, те сами ги викали за съюзници, та с тяхна помощ да се надвиват едни други.
- Най-много страдал народът - сиромашкият народ!
Болярите живеели в каменни кули, които нито огън ги изгарял, нито меч ги поразявал. А народът дето живеел по села и градища - тежко му и горко. Страдали търговци, занаятчии, земеделци и овчари.
- Имало по него време един овчар. Казвал се Ивайло Бърдоквата. Тука някъде му била кошарата с две хиляди брави/овце/. Ивайло бил силен и безстрашен. С една ръка можел да превие шест годишна бука като обръч. Когато татарите започнали да нападат България, Ивайло си поръчал тежък боздуган, остра сабля и дълго копие. Веднъж и до неговото стадо достигнали грабителите, ала той ги прогонил. Като се научили за това други овчари взели да се събират около неговата кошара, та да ги закриля със силата си. Но не било току-така лесно. Тогава Ивайло се помолил на Бога и на овчарския закрилник Свети Георги:
- Божке-ле, Свети Георге-ле! Покажате милост към майчица България! Дайте ми сила да прогоня де що са черни татари и грозни арапи. Те са безверници и мъчители. Нека ги проваля в дън земя, за ваша слава.
- Вечерта на Ивайло му се присънило, че сам Свети Георги слиза от небето на бял кон и му казва:"Овчар Ивайло, дойде края на народната мъка. Събери отбор дружина, хвърлете дълги криваци, вземете остри маждраци!"
- Ивайло не се побоял от чудния сън, а рекъл на Свети Георги: "Как да позная че наистина ти ми говориш, Светлий Светецо? Дай ми знамение. Като стана утре на ранина, нека всичките ми овце да са станали на камъни? Курбан ти ги харизвам."
- Когато сутринта станал Ивайло, наистина всичките му овце били превърнати на камъни... Tе са ония камъни, дето ми ги показваше...
Дядо Стоимен се замисля и бавно изчуква на един камък пепелта от луличката си.
- Ами сетне, дядо?- питам аз.
- Сетне Ивайло изпълнил заповедта на Свети Георги, и с негова помощ прогонил разбойниците. Тогава отишъл в Търново. Цapят бил умрял от болестта си, та болярите тъкмо мислили, кого да направят цар. Като видели победителя Ивайло, поклонили му се доземи и рекли:" добре дошъл, Царю-Овчарю. Тебе чакаме!" И пак си заживяла България спокойна и честита, а само тези камъни останали да говорят, че с Божа помощ и овчаря може цар да стане...
Небето натежава от сребърните звезди и се спуска ниско над планината. Само вкаменените овчици - божият курбан на овчаря Ивайло Бърдоква - остават да се белеят и да напомнят за минали и отминали години.
 |
| Цар Ивайло в битка с татарин. Художник - Васил Горанов |
сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София, 1942/43
-411219-500x0.jpg){kind=link}