Зимният вятър свиреше в заскрежените клони на дърветата, виеше като изгладнял вълк в комините, грабеше облаци сняг и ги навяваше на тежки преспи край стоборите. Градът спеше.Рисунка: Змей Горянин
Не! Той беше мъртъв! Черната нощ го забулваше, като вдовишка забрадка. През пролуките на дървените капаци не прозираше светлина. Над комините не се извишаваха тънки струйки дим от коледните бъдници. Всичко потъваше в глуха тишина, в която страшно и зловещо се разнасяше кучешки лай и вой. Не се чуваха и стъпките на нощните пазачи. И те бяха забягнали.
После, тъкмо в полунощ проечаха изстрели. Техният трясък отекна в далечните планински ридове, ехото го повтори и потрети, докато го погълна мъглата.
Из града плъзнаха черни сенки. Те вървяха мрачни и мълчаливи по улиците, притаяваха се край стоборите, услушваха се, шепнеха някакви неясни думи. Сетне всички се стълпиха на малкия площад пред черквата. Там вятърът свиреше по-тихо, та можеше да се чуе гласът на великана, който водеше сенките:
- Ей вие,кучета! Какво чакате още?
Един момък се поклони пред вожда:
- Господарю, градът е пуст. Като че ли всички са измрели. Страшно е..
По шията му изплющя бич.
- Махай се от очите ми! Истинският кърджалия не говори така на главатаря си. Страшно било! Пфю!..
Вождът изгледа сенките:
- Какво стоите? Палете града! Нека изгорят неверниците, щом са се изпокрили!
- А плячката ? - запита някой глухо.
- Плячката! Плячката! - повториха няколко гласа.
- Да се провали вашата плячка, неверници! За каква плячка говорите когато всички ще измрем от студ и утре. Аллах ще ни даде по-добра плячка горе на небето? Палете града ви казвам! Гушанц Али Халил не е научен да мръзне, защото кърджалиите му били страхливи и не може ли да му намерят една къща където да се приюти и посгрее... Палете или ще опитате ятагана ми!
Тълпата се размърда. Тези страшни черни хора искаха плячка. Нека вземат нея най-напред, а сетне да гори градът! Ако след като вземат плячката Гушанц би им заповядал да палят, те биха запалили цялата земя. Като наръч борина биха я запалили... Ала сега... Те се размърдаха, зажужаха като кошер, засъскаха като усойници...
- Каква плячка ще вземете посред нощ в тъмнината?- промени глас водача им. Като не можем да вземем нищо, по-добре да запалим града, та да не измрем от студ.
Един кърджалия дотърча:
- Господарю, ей там има светлина.
През капаците на една стара къща се процеждаше съвсем тънка жълта ивица. Към нея се отправи Гушанц, като разблъска хората си. Пътем викна:
- Аз ще остана в оная къща, а вие разкъртете стоборите, напалете огньове и почивайте до утре... Като съмне ще видим, какво ще правим... С широки крачки той приближи до къщата, чийто прозорец светеше и заблъска вратата с дръжката на бича си.
- Ей, гяури! Отворете!
Преди да вдигне втори път бича си, вратата се отвори и на прага застана един побелял старец, облечен в расо:
- Добър вечер, Гушанц Али Халил. Добре дошъл.
Кърджалията изръмжа някакво проклятие и запита:
- Сам ли си останал в този проклет град?
- Не съм сам. Бог е с мене!
- Мълчи! Къде са другите хора?
- Избягаха, Гушанц ага. И българи и турци избягаха, като научиха, че ти идваш към града с кърджалиите...
- А ти защо не избяга?
- Защо да бягам? Човек трябва да се пази от зверовете, а не от хората. И ти си човек. С добро те посрещам, дано ми отвърнеш с добро.
- Ще видим! - присви очи Гушанц и прекрачи прага.
Малката затоплена стая беше чиста и приветлива. Огънят весело блещукаше в огнището и гонеше спомена от ледения дъх на вятъра и от противната тишина на опустелия град. Голямо кандило пълнеше стаята с мека жълта светлина.
Кърджалията седна на одъра, натъпка лулата си, запали я и чак тогава спря очи над стареца.
- Ти не си избягал, - започна бавно той, - защото имаш пари и те е било страх да ги оставиш тука. Аз ви зная вас поповете...
Старецът тъжно се усмихна:
- Хм... Нямам пари аз, Гушанц Али Халил. Не съм гръцки поп да грабя сиромасите и да пълня кемери с жълтици. Беден съм, като просек...
- Лъжеш, старче!
- Защо ще те лъжа? Нали живота на всички ни е в Божии ръце?
- Като нямаш пари, защо имаш пушка? Кой свещеник носи пушка, ако не е царски душманин?
Той откачи от стената една богато обкована с сребро пушка и започна да я разглежда.
- Тази пушка не стреля, Гушан ага, - спокойно отвърна старецът. Сам ѝ припилих ударника, да не би някой лош човек да си послужи с нея... За спомен я имам. Остави ми я Кара Феиз.
- Кара Феиз ли? Защо ти я остави?
- Защото не можа да ме застреля с нея.
Хайде де! Той да не може да те застреля! Той дето улучваше пеперуда, като лети!...
- Едно време Кара Феиз дойде при мене, както и ти сега си дошъл. Искаше ми пари. И на него казах, че нямам, защото - наистина нямам. Вдигна пушката да ме застреля, ала три пъти не хвана...
Кърджалията прочете между украсите на пушката името на Кара Феиз и с почтителност, почти със суеверен страх я закачи пак на стената.
- Затова не бягам от никаква напаст, - продължи кротко старецът. - Ако е рекъл Бог, и в дън земя да се укрия, смъртта пак ще ме намери...
Па има и друго нещо...
- Какво е то?- изви вежди кърджалията.
- Да ти кажа истината, Гушанц Али Халил. Преди много години, през тази нощ се е родил Бог. Той е благословил тази нощ и никой никому не може през нея да стори зло. Човек, който би сторил зло през тази нощ - по-добре би било да не се е раждал!.. Аз зная тази истина и затова, когато моите съграждани ме повикаха да избягам заедно с тях в планината, не се съгласих. Казах им: че Бог ще възпре и твоята ръка, за да не погубиш душата си!
Между веждите на Гушанц Али Халил легна дълбока бръчка. Ръката му, която държеше бича потрепера и той силом я натисна о коляното си. Дали това беше само суеверен страх? Дали това беше уплаха от думите на стареца?
Друго имаше, друго! Думите които чу разбудиха в душата му един мътен спомен. Много стар спомен, който почти никога не беше го спохождал. Той се видя съвсем малко момченце, сгушено до скутите на един също такъв старец, пак пред горящото огнище и - сигурно - пак през същата тази вечер. И си спомни думите на стареца за рождението на Бога... Наистина, отдавна Гушанц Али Халил беше правоверен мюсюлманин. Още откакто бе влязъл в еничерската орда. Но кога беше то? А какво е било преди това? Не е ли бил и той едно от ония хиляди деца- християнчета, които и сега еничерите събират за да ги потурчват?
В душата му се надигна мъка, притисна гърлото му, изкара по миглите му сълзи. С трепетен глас той промълви:
- Старче, разкажи ми за Божието раждане. Всичко ми разкажи. Аз като че ли някога съм чувал за това чудо.
Старият свещеник седна на ниско трикрако столче до огнището и бавно заразказва.
Не беше още сипнала зора и кърджалиите се бяха приготвили за злодеянието си. Животинско остървение се четеше по лицата им. Думите им бяха: плячка, пожарища, кръв...
Ала Гушанц Али Халил се яви на вратата на къщата, в която бе нощувал и извика с цяло гърло:
- Стягайте се за път, проклетници, и бързо се измъквайте от тука. Ако науча, че някой е взел от този град едно пясъчно зърно макар, ще го съсека! И това ще е последното престъпление на Гушанц Али Халил...
Застанал зад него старият свещеник каза:
- Върви си със здраве, Гушанц ага. Господ да те награди за добрината ти.
Кърджалиите се изнизаха бързишката из града, а свещеникът се упъти към храма с мисълта за пророк Даниила, който влязъл в пещерата с лъвовете. С тази мисъл той влезе в олтара, коленичи пред Светия Престол и се помоли:
- Благодаря ти, Господи, че послуша молитвата на грешния си раб епископ Софроний Врачански.
Бъдни вечер- Змей Горянин
Абонамент за:
Публикации (Atom)