сп. ЧУДЕН СВЯТ, София, 1942 г.
Змей Горянин
Когато бях в 3-то отделение мислех, че щом обуя дълги панталони, ще стана голям като гимназист, учен като учителя и силен, като бореца в цирка. Разбира се, никога не подозирах, че дълги панталони могат да се обуят и при много печален случай: например, когато си заставен да минеш из града въобще без панталони...
Беше през ваканцията. Родителите ми с по-малките от мен бяха на летовище в Балкана. Вкъщи бяхме останали баба, брат ми и аз. Бях свободен и се чувствувах, като риба във вода. Баба по цял ден се ровеше из градината, брат ми - студент, учеше за изпити, а аз с моите другари Джоро Гверилявския вожд и Боян Кукумявката, заедно с други деца от квартала по цял ден киснехме в плитката, топла вода на Марица и "воювахме” с момчетата от другия квартал на града, който се намира на отсрещния бряг на реката.
Тази война на хлапетата от двата квартала беше ожесточена, понякога с много тежки резултати. Прашките пищяха, облите камъни свиреха из въздуха и гърбовете ни тук-таме посиняваха.
С твърдо решение никога вече да не правим битки се прибрахме една вечер ние тримата неразделни другари, защото Джоро куцаше, като старо циганско магаре, Боян се държеше за кръста, а аз имах на главата си две цицини, като яйца.
Но на следното утро, още рано-рано и тримата се събрахме в ниския върбалак край реката. Този ден всички момчета от квартала бяха излезли да вземат участие в голямо и героично сражение, което щеше да остане паметно за момчетата от другия квартал и нас щеше да ни покрие... със синини, вместо лаврови; венци и ордени за храброст.
Преди да почне сражението Джоро Гвериляският вожд, признат от всички за началник, защото всички ни биеше наред, заповяда да се строим и държа приблизително следната реч:
- Смели гвериляси! Гответе се за славното сражение с червенокожите от Каршиака/ така се казва отсрещния квартал на града/, които искат да заграбят нашите плантации.
Тия работи той ги беше научил от романите на Майн Рид, но от нас никой не се замисляше, какви плантации може да има Джоро. И не беше важно. Важно беше, че думите му запалиха сърцата.
Ние заревахме:
- Урааа! Урааа! Братчета, долу дрехите! Напред!
Почти мигом дрехите бяха свалени и зацапахме във водата. Прашките запищяха, камъните засвириха, гоненица, викове, отстъпления, нападения...
Към обед камъните се бяха свършили а и гладът здраво стискаше стомасите ни. Излязохме на брега. И тука с ужас видях, че панталоните ми ги няма.
Ами сега? Другите момчета се бяха облекли, някои дори си отидоха, а аз стоях до една върба и плачех. Как да си отида? И панталоните ми бяха съвсем нови... Ами срамът?!
- Стига си плакал, като момиче, бе!- успокояваше ме Боян Кукумявката. - Ще стоиш тука, аз ще ти донеса от дома хляб за обед, а довечера, като се стъмни ще се върнеш у вас. Наистина, брат ти ще те набие, но после ще ти купят нови панталони... Хем по-хубави!
Но аз заплаках още по-силно. Знаях, че ако не се върна за обед, баба ще умре от скръб.
- Слушай аз да ти кажа, - намеси се Джоро. - Ще отида да кажа на брат ти, че си се удавил. Нему ще му стане мъчно и довечера, като се върнеш, толкова ще се зарадва, че няма и да те чукне. Разбра ли?
- Не! Не бива! - обади се съвсем неочаквано някой.
Зад нас из храстите изкочи Вили. Той стоял там и слушал разговора ни.
- Не бива. Недейте прави такиви глупости. Ако кажете, че се е удавил, нали брат му ще дойде веднага тука и ще го намери?
Това беше вярно. Вили беше съвсем прав. Глезеният Вили, който постоянно седеше приведен над някоя книга, който странеше от нас, защото сме били лоши момчета, когото Джоро биеше почти през ден - същият този Вили сега искаше да ми дойде на помощ.
- Добре де! Като казваш че, не бива да постъпваме така, кажи какво да правим. Не можем да оставим другаря си гол да ходи из улиците.
- Разбира се, че не може!- отговори Вили и се замисли.
Аз го гледах с надежда. И толкова ми беше станал изведнъж мил, че на ума си се зарекох да кажа на Джоро никога вече да не го бие.
- Чакайте ме тука!- каза изведнъж той. - Аз ще отърча до дома и ще му донеса едни вехти панталони. Само че от баща ми. Бих му донесъл и мои, но не знам къде са заключени. А за тези се сетих... Те са скъсани и стари, та затова са хвърлени на тавана... Без тях по-лошо!
- Дума да няма, че е по-лошо.
- Бързай, Вили, бързай, братленце!- замолих се аз.. Нищо че са скъсани...
Панталоните ми стигнаха под мишниците и все пак ги застъпвах, като ходех. Но какво бих правил, ако ги нямах?
По пътя до вкъщи хората ме гледаха като маска и се смееха през глава. Ала Джоро, Боян и Вили показаха истинско другарство и даже не се усмихваха. Дори Джоро се озъби на един минувач, който се спря да ме гледа. Аз не смеех да повдигна очите си от срам.
- Честити дълги панталони!
Брат ми се скъса от смях, като ме видя. Той заскача като луд около мене и запляска ръце, сякаш беше в цирка.
Ах... ах!
- Нали си войник? Нали ходиш да се сражаваш с другарите си? Къде си видял войник с каси панталони?! Гледай сега да си намериш и ботуши!..
Аз се вмъкнах в стаята, паднах по очи на леглото си и заревах, като пребит.
А когато ми поолекна, видях на стола дрехите ми. Всичко ми стана ясно. През време на сражението, брат ми се доближил до брега и взел дрехите ми, за да ме накаже за глупавия бой с моите връстници от другия квартал.
Научих и друго нещо: не всякога дългите панталони показват, че човек е пораснал.
