Лошо украшение
Аудио вариант
Старанието ни достигаше дотам, че ограбвахме всички цветя откъщи, но майките ни не се караха много, щом разберяха, че сме взели цветята, за да украсим училището си.
Една година обаче се случи нещо, което не мога да забравя, макар да е минало вече много време. Бяхме във втори клас, мислехме се за много умни и много големи, не играехме с децата от отделенията и към първокласниците се отнасяхме като големи батьовци. И тъкмо затова искахме нашата стая да бъде най-добре украсена. Но колкото и цветя да бяхме събрали, все ни се виждаха малко.
— Не стигат, не стигат! — клатеше глава Петю Лещникът. — А другите момчета са събрали цветята на цяла градска градина! — Не ще ли е добре — казах аз, — да отидем в черковната градина и без да ни види някой, да си съберем една хубава китка? — Не може! — отвърна Петю. — Черковната градина я пазят. Има и куче... Не е удобно...
Тук се намеси Боян Кукумявката. В такива случаи той беше майстор да измисли нещо полезно и затова го оставихме да се изкаже. — Аз открих откъде можем да намерим цветя. И то хубави цветя, не какви да са! — Кажи де! — Петю каза, че другите ученици донесли цветя колкото от цяла градска градина. Аз пък наистина ще взема от градската градина! Тръгвайте! — Какво? — запитах аз и бях готов да прихна. — Ти знаеш ли колко пазачи има в градската градина? — Казвам ви да тръгвате! Няма да крадем цветя, а пазачите сами ще ни наберат. Хайде!
Петю и аз се поогледахме, но той така настоятелно ни подкани, че без двоумение тръгнахме. Минахме през цялата градска градина, но Боян Кукумявката не спря никъде. Заведе ни на самия край, където бяха цветарниците, и там без заобикалки се отправи към един възрастен господин с очила и бастун, който се разхождаше между две лехи с разсад и нещо приказваше на един работник.
Ние покорно вървяхме след Боян, а той спря пред господина, свали почтително шапката си и каза: — Изпраща ни кметът г-н Василев да ни дадете цветя. Кичим училището, та ни трябват по-хубави цветя за учителската стая...
Господинът и работникът се погледнаха. — Кой ви изпраща, казваш? — запита господинът и ни погледна над очилата. — Кметът г-н Василев — най-безсъвестно излъга Боян. — Той ни каза да дойдем тука и да поискаме от директора на градината цветя. — Тъй, тъй — поклати глава господинът. — Ами той лично ли ви изпрати? — Разбира се! Ние тримата ходихме при него. Той е приятел на баща ми. И той каза... — Е, няма що! Щом лично кметът г-н Василев ви е изпратил, ще ви дам цветя.
Като рече това, господинът някак си хитро се позасмя и каза на работника: — Набери им цветя и зеленина.
Петю и аз засияхме от радост и ако не се намирахме пред този възрастен добър човек, сигурно щяхме да разцелуваме Боян за неговата изобретателност. А той, знаменитият хитрец, ни подмигна хитро с крайчеца на окото си, като че ли искаше да рече: „Видяхте ли, хлапета, как се върши работа? Нужна е само съобразителност, бързина и хладнокръвие!“
Цветята бяха набрани скоро. Петю, като най-дребен, взе големия букет, притисна го до гърдите си с две ръце, Боян и аз свалихме почтително шапките си пред любезния господин и бяхме готови да отърчим мигом в училище.
— Почакайте, почакайте — любезно се усмихна господинът. — Искам да ви кажа още две думи, преди да си отидете.
Ние се спряхме с надежда, че ще чуем някакво назидателно старческо слово, за което щяхме от учтивост да благодарим и да го забравим още на часа. Ала словото на господина беше такова, че и тримата пламнахме и се зачервихме до ушите.
— Е, малки господа! Вие сте решили да украсите училището си. Това е похвално, защото училището е вторият ви дом, а всеки е длъжен да се грижи за красотата на дома си. Но една украса, спечелена с лъжа, е по-грозна от най-грозното нещо. За това не сте ли помисляли?
Ние се спогледнахме. Откъде беше разбрал, че сме го излъгали? Боян едва се държеше на краката си и не смееше да погледне нито нас, нито господина. А той продължи: — Разбрах, че ме излъгахте, още като ми казахте, че ви е изпратил лично кметът. Защото... аз съм кметът Василев!
Ако бяха ни полели с вряла вода, щяхме да изглеждаме много по-добре!
— Вървете си сега със здраве и накичете училището си! Но за да не бъде неговото украшение лошо, аз ви подарявам цветята.
Ние си тръгнахме, без да кажем дума. Щом завихме в първата алея, откъдето не можеше да се вижда цветарницата, Петю подаде цветята на Боян: — На ти цветята! Аз не искам да нося тия цветя! — А защо аз да ги нося? Да не съм искал тези цветя за себе си? За вас съм ги искал! Вие ме накарахте да измисля откъде да вземем цветя... — Може и така да е, но ние не знаехме, че ти ще лъжеш като циганин — намесих се и аз. — А, така значи! Добри приятели сте били вие! Отсега нататък ще знам с кого имам работа.
Той взе цветята, погледна ги с ненавист и тъкмо се готвеше да ги захвърли насред улицата, когато забеляза, че едно малко момиченце го гледаше с особено любопитство. — Ами ти какво ме гледаш, а? — Бате, ако не ти трябват тия цветя, дай ги на мене!
Боян я изгледа свирепо, а после се засмя и тикна в ръцете ѝ големия букет. — На! И като се обърна към нас, прибави: — Трябва да е първаче...
