Приказка от Змей Горянин
Имало трима другари: Кирчо, Мирчо и Тирчо. И тримата били на едни години, на един ръст и на един ум. Но техният ум бил такъв, че да пази Господ! По-палави, по-неразумни и по-лоши момчета нямало не само в тяхното село, но и в десет села наоколо.
А родителите им били прилични, разбрани и добри хора. Всички ги сочели за пример. Били и заможни, та мъката им по лошите синове била още по-голяма.
— Кому ще си оставим имотите, свате? — в скръб казвал бащата на Кирчо.
— Лошо, лошо, свате! — клател глава бащата на Мирчо.
— Да отидем при някого да поискаме съвет — предложил бащата на Тирчо. — Има мъдри старци, които знаят хиляда и един съвета. Да подирим такъв старец и да го питаме.
— Ако е да търсим мъдър старец, той ни е до плета — казал Кирчовият баща. — От дядо Стамен по-мъдър старец не съм чувал.
— Да отидем — съгласили се и другите двама натъжени бащи и тръгнали.
Дядо Стамен седял на сянка под черницата, пиел кафе и премятал броеницата си.
— Добър ден, дядо Стамене — поклонили се бащите на тримата палавници и с почит свалили калпаците си.
— Дал Бог добро — отвърнал дядо Стамен и се засмял под мустак. Той бил чувал за лошите момчета и предполагал защо го дирят родителите им. — Е, кажете, селяни, какво ви води?
— Мъка, мъка ни води, дядо. Бащи сме, а са ни се случили лоши синове. Какво да ги правим — не знаем. Дойдохме от тебе да искаме съвет. Ти си умен, сто години си живял, видял си много, много знаеш.
— Е, какви лошотии правят синовете ви?
— Ти питай какви лошотии нямат, дядо Стамене — въздъхнал един от тримата. — Дето има нещо лошо, все при нашите синове го търси.
— Който иска цяр, трябва да каже каква му е болката! — мъдро казал старецът. — Кажете ми точно какво правят, па аз ще подиря начин да се поправят.
— Ами... най-напред, да речем: вино и ракия пият. Крадат от избата вино и ракия, съберат се в някоя плевня, изпиват краденото, а после пеят. Да ги чуеш как пеят, ще ти настръхне косата. Вият като гладни вълци.
— Друго?
— Тютюн пушат. Цигарите не им падат от устата. Някой ден ще подпалят с тях цялото село.
— Друго?
— И за птичките ще кажем. Развалят на птичките гнездата. Па е грехота! Какво им правят Божиите птички, та да им развалят гнездата и да им избиват малките?
— Лошо... — поклатил глава дядо Стамен. — Лошо е, но все ще се намери цяр. Хайде, идете си със здраве, добри хора, па оставете на мене да видя как ще ги изцеря тези пакостници.
Отишли си тримата бащи, а дядо Стамен допил кафето си, обърнал чашката за здраве и станал. Наметнал си кожухчето, взел си тояжката и излязъл из селото да види къде ли са се събрали тримата другари Кирчо, Мирчо и Тирчо да пият краденото вино.
Още отдалеч ги усетил, защото чул песните им. Приближил се той тихичко до плевнята, надзърнал и разбрал какво става вътре: Мирчо и Тирчо пеели с предрани гърла, а Кирчо вече спял пиянски като заклан.
Почакал дядо Стамен, докато и другите двама се уморили да крещят и заспали, па отърчал до къщите на родителите им:
— Бързайте! — викнал той отдалеч. — Елате да церим момчетата!
Тръгнали бащите след дядо Стамен. Завел ги той в плевнята и им казал:
— Вземете ги сега на ръце и ги носете подир мене.
Казано — сторено. А старецът ги завел на един куп със смет и заповядал:
— Оставете момчетата тука.
Кирчо, Мирчо и Тирчо спели толкова дълбоко, че не усетили нищо. Но като ги напекло слънцето, като ги накацали мухите, като дошли две-три едри свини да ровят сметта — размърдали се. Дядо Стамен само това чакал:
— Хей, селяни! Елате да видите — шест свини на сметта! Три със зурли, три без зурли!
Дотърчали неколцина селяни и започнали да се смеят от все сърце. А тримата другари едва си пробили път между хората и с наведени глави се прибрали по домовете си. Оттогава насетне не откраднали нито веднъж вино и ракия. Ала цигарите пак не падали от устата им.
— Олеле, майчице, изгоряхме! Помощ, хора, помощ!
Струпали се хората около тях и гледат: наистина горят дрехите им. И дядо Стамен гледа и се усмихва:
— Тъй е. Който пуши тютюн, дрехите си гори. Защо не горят моите дрехи, а?
Но тримата другари не го дослушали, а с всички сили се спуснали към водата, където плували десетина селски гъски, и се цамбурнали вътре да се изгасят.
Изгаснали им дрехите, но дошла и друга напаст. Разсърдили се гъските, проточили шии и със силните си клюнове започнали да хапят тримата другари, където сварят. Наново запищяли Кирчо, Мирчо и Тирчо.
Сега вече дядо Стамен се смилил и заедно с другите селяни разгонил настървените гъски. После повикал момчетата с ръка и ги повел към дома си:
— Елате, момчета, при мене да си поприказваме.
Изнесъл им една дебела черга, хвърлил я отгоре им, да не изстинат, понеже били мокри, и тихичко им заговорил:
— От двете ви лошотии аз ви изцерих. От третата ви изцери Господ. Гъските ви нападнаха, за да отмъстят за птичките, на които сте разваляли гнездата.
— Ние не сме разваляли на гъските гнездата — измънкал Кирчо и зъбите му от студ затракали като чувал с орехи.
— Всички птици са птици — наставил дядо Стамен. — Господ ги е направил по-умни и по-добри от хората. Гъските ви отмъстиха за славеите и лястовиците, за да ви поучат. Разбрахте ли?
Вместо да отговорят, и тримата другари заплакали. Но от този ден насетне станали такива добри момчета, че цялото село с тях се гордеело.
А бащата на всяко от момчетата изпращал на дядо Стамен по един голям козунак и по десет червени яйца всеки Великден.
ХАЙДУТИ И СТРАЖАРИ
от Змей Горянин
Най-забавната ни игра беше играта на „хайдути и стражари“. Обикновено се събирахме следобед в двора на църквата, разделяхме се на две групи, от които едната беше „хайдути“, а другата „стражари“. След това хайдушката група се отделяше и започваше да се крие из улиците и дворовете, а стражарската се залавяше да я преследва.
Аз от честолюбие винаги бивах в стражарската група, защото службата на стражаря е почтена, а при това началник ни беше Джоро Гвериляският вожд — най-силното и смело момче в квартала. Бях помощник на Джоро, а мой помощник беше Петко Лешника. Боян Кукумявката предвождаше хайдутите.
Отначало хайдутите се занимаваха само с умело криене, а стражарите — с умелото им издирване и залавяне. Но впоследствие решихме, че играта ни може да бъде и доходна, още повече че в църковната градина зрееха сочни, хубави круши, а оградата не беше много висока.
Залових Боян Кукумявката, но вместо да го заведа в „участъка“ — нашия дърварник, — веднага го освободих и му казах:
— Слушай, знаеш ли, че в църковната градина има круши, жълти като восък и сладки като мед?
— Знам! Е, че какво?
— Как какво! Какъв си ти водач на хайдутите, ако не можеш да наредиш на момчетата си да си напълнят джобовете с круши и всички да си хапнем?
— Браво! — викна Боян. — Това е отлично! Още сега ще събера хайдутите.
Аз отидох при началника си — Джоро, застанах мирно и като истински стражар доложих:
— Господин началник, хайдутите са решили да нападнат църковната градина и да оберат крушите. Какво ще заповядаш да направим?
На Джоро му потекоха лигите, като чу за крушите, почеса се по тила и с началнически глас заповяда:
— Ще чакаш, докато хайдутите си напълнят джобовете с плодове, след това ще ги заловиш и ще ги доведеш при мене. Плячката ще делим по братски.
— Разбирам! — отговорих аз, отдадох чест и тръгнах да изпълня заповедта.
Кой знае обаче дали дълго съм чакал, докато се напълнят хайдушките джобове, или пък църковният слуга се е върнал в градината съвсем ненавреме, но стана нещо непредвидено.
Двамата с Петю Лешника ловко се прехвърлихме през оградата, прикрихме се в сянката на дърветата и бавно почнахме да се промъкваме към крушите, за да хванем хайдутите. Ала изневиделица две здрави ръце ни хванаха за ушите и силно ни опънаха.
— Хайдути проклети! — закрещя църковният слуга и още по-силно започна да ни дърпа. — Ще крадете крушите, а? Ученици! Не ви е срам!
— Олеле, бе чичо-о-о-о! — запищя Петю. — Ние сме стражари, бе! Ние гоним тия, дето крадат крушите...
— Пусни ни, моля ти се, чичо! — приплаках аз. — Ние не сме крали круши! Стража сме. Пусни ни...
— Да ви пусна, а? Стражари, а? Разбойници сте вие, крадци! На бащите ви ще кажа!
На бащите ни не каза, но цяла нощ ушите ни пищяха и страните ни горяха. Когато на другия ден се събрахме пак, Джоро Гвериляският вожд предложи да играем на „пирати“, защото пиратите вилнеят из моретата, а в моретата не растат круши.
