ПРИКАЗКА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Милчо е на четири години. Той е послушно и добро момченце, обича да слуша приказки, да гледа книжки с картинки и да рисува. Най-много обича да рисува, но лошото е, че не знае къде може да се рисува и къде не може.
Един ден майка му го оставила самичък в стаята и излязла по покупки на пазара. Преди това тя му дала една кутийка с боички и два листа и му казала:
— Милчо, рисувай си на листовете и ме чакай. Ще се върна скоро. . . Да не дращиш с боите по стените и вратата?
— Няма, няма, — успокоил я Милчо и започнал да си рисува.
Ала тъй се случило, че Милчовата майка се забавила повече, а Милчо изписал и двата листа от двете страни.
— Ах, — казал си той, — листовете се свършиха! Сега на какво да рисувам?
Той гледал бялата врата и зеленикавите стени и много му се искало по тях да започне да рисува, но си спомнил, че там не се дращи.
— Ами ако си нарисувам нещо съвсем мъничко? — помислил си той. — Мама няма да познае! Тя няма и да забележи.
Той взел боичките и отишъл при бялата врата:
— Вратичке-миличке, да си нарисувам ли един котарак?
Разбира се, вратата мълчала, защото вратите не приказват; но на Милчо му се искало тяхната врата да заговори, и затова му се сторило, че тя казва:
— Рисувай си, момченце!
Той взел една боичка и започнал да рисува котарака, ала едва го завършил, и чул глас:
— Ей, момченце, виждал ли си някога зелен котарак?
Милчо се озърнал да види кой му говори, а гласът продължил:
— Не се озъртай! Аз говоря — нарисуваният котарак!
Тогава малкият рисувач забелязал, че от бързане нарисувал котарака със зелена, вместо с черна боя.
— Сбъркал съм боите! — оправдал се той. — Нищо, ще нарисувам друг котарак.
И като избрал внимателно черната боичка, до зеления котарак нарисувал и един черен. Черният станал по-голям и по-хубав. Още щом го завършил Милчо, и той проговорил:
— Аз съм много злочест котарак!
— Защо? — запитал го Милчо.
— Защото си ми направил миша опашка. Сега ще трябва непрестанно да се въртя и да си гоня опашката. . . А това не е лесно!
— Ами защо трябва да си гониш опашката?
— Ти нима не знаеш, че ние котараците не можем да търпим мишки? Как тогава ще мога да търпя мишата си опашка?
Милчо дълбоко се замислил. Наистина, на нарисувания котарак не било лесно да има миша опашка! Затова с черната боичка Милчо направил опашката му по-дебела — съвсем като котешка опашка.
— Благодаря — казал котаракът. — Сега изглеждам много по-добре. Само че не мога да виждам както трябва. Всички неща виждам наполовина, защото си ми нарисувал само едно око.
Милчо нарисувал бързо още едно око на котарака, опънал му дълги мустаци и запитал:
— Вярвам, че сега няма от какво да се оплачеш?
— Сега вече съм добре! — отвърнал нарисуваният котарак.
— Но, още по-добре ще е, ако имам някакво животно за другар — ще мога да си играя с него.
— Играй си със зеления котарак, — казал Милчо.
— О, по никакъв начин! Ние котараците презираме зелената боя, защото със зелено са боядисани такива неща, които не можем да ядем: тревата, салатата, краставиците, дините. . . и още много!
— Това е съвсем вярно! — промълвил Милчо и разтрил челото си с длан, както правел татко му, когато бил замислен за някаква работа.
Черният котарак го гледал от вратата с нетърпение, а зеленият хитро се подсмивал и примижвал.
— Измисли ли нещо?
— Да! — отвърнал Милчо. — Ще нарисувам едно куче, което ще ти бъде приятел, и с него ще си играеш!
— Куче ли? — изфучали и двата котарака. — Само куче недей рисува! Кучетата и котките са непримирими врагове! Кучетата имат остри зъби и лош нрав. После те са много груби! А най-важното: не могат да мъркат. Лаят толкова силно и грозно, че всеки, който ги чуе, запушва ушите си!.. Не! За куче не сме съгласни!
— Тогава да ви нарисувам един петел?
— По-добре едно магаре! Защото, като излезем оттука с магарето, ще можем, щом се уморим, да се покачим на гърба му, и то ще ни носи!
— Ще излезем ли оттука? — запитал Милчо.
— Разбира се, че ще излезем — рекъл черният котарак. — Може ли да се играе истински в стая? Истинска игра става само в гората и на полето.
— Но мама не ми позволява да излизам сам вън от къщи! — започнал Милчо, ала котаракът го прекъснал:
— Ти няма да бъдеш сам, а с мене и магарето! Аз имам остри нокти и мога да те пазя от всички лоши зверове, а магарето реве толкова силно, че от десет села ще го чуят и ще ни дойдат на помощ. . . Ще бъдем трима. . .
— А мене тука ли ще ме оставите? — проплакал зеленият котарак. — Няма ли да ви е жално, че ме оставяте сам в тази стая?
— Ами как ще дойдеш с нас, когато си зелен?
— Виновен ли съм аз, че Милчо сбърка боичката, с която ме рисува?
— Не се карайте! — сгълчал ги рисувачът. — Аз измислих нещо. На тебе, — обърнал се той към зеления котарак, — ще нарисувам червени крила. Тогава ще заприличаш на папагала от Зоологическата градина. Той е зелен с червени крила. С крилата ще можеш да летиш, когато минаваме през някое село, и няма да засрамваш черния котарак.
С червената боичка той бързо му нарисувал криле, — едни хубави, големи криле, като на самолет. Тогава крилатият котарак се поклонил, скочил от вратата и казал:
— Довиждане.
После се вмъкнал в печката и изчезнал сред пламъците и дима. Милчо се уплашил, но черният котарак го успокоил:
— Остави го! По-хубаво стана, че изгоря! Този беше най-отвратителният котарак, който някога съм виждал! Пфю! Зелен котарак с червени криле!
Рисувачът въздъхнал и започнал да рисува магарето. След малко то било готово. Само че единият му крак бил по-къс и затова леко накуцвало. Но то не се разсърдило на тази грешка на Милчо, а кротко и добродушно казало:
— Малко ще накуцвам, но повечето магарета са куци! Сега да вървим!
— Но вънка е студено, — рекъл Милчо. — Не зная къде мама ми заключва палтото и шапката.
— Няма нужда от палто и шапка! — казал котаракът. — Аз ще се настаня на шията ти и ще те топля!
— Да бързаме! — повторило магарето, — всеки миг майка ти може да дойде, и тогава ще бъде трудно да се измъкнем.
Първо: тя няма да те пусне, и второ: нас ще ни изтрие от вратата с мокра кърпа. . . Затова без много приказки да вървим.
Милчо леко отворил вратата, повел магарето и тихичко му прошепнал на дългото ухо:
— Стъпвай леко, за да не чуят хазаите!
Тримата излезли на двора, оттам — на улицата и от улицата — на края на града. Дотогава Милчо вървял и водел магарето, на чийто гръб се бил настанил котаракът. Но когато излезли вън от града, котаракът казал:
— Почакай да се кача на гърба ти, а ти се качи на магарето!
Нареждането на хитрия котарак се изпълнило веднага.
— Сега напред, Марко-магарко! И по-скоро, за да стигнем до въглищарската колиба!
— Каква въглищарска колиба? — попитал Милчо.
— Мигар ти не знаеш, че във всяка гора има въглищари, а те си имат колиби? В една такава колиба трябва да отидем, за да се подслоним. . . При това въглищарите, които ходят из планините, винаги знаят где има съкровища. Може би въглищарят, в чиято колиба ще отидем, ще ни каже где има съкровище, ние ще го вземем и с него ще се върнем в града. . .
— Това ще бъде чудесно! — плеснал ръце Милчо. — Тогава мама няма да ми се кара, че съм рисувал по вратата!
— Разбира се, че няма! Ти ще ѝ занесеш златна гривна и бисерна огърлица. На баща си ще занесеш златно цигаре, дълго два метра!
— И на баба топли пантофи, защото все се оплаква, че ѝ е студено на краката, — добавил Милчо.
Котаракът казал, че обикновено между съкровищата няма да се намерят пантофи, но с парите ще могат да се купят от пазара.
Магарето препускало през снежното поле, прескачало ниските хълмове с два-три скока, а една река, голяма колкото Искър, или Марица, или Тунджа — прескочило с един скок.
Гората се показала скоро. Милчо и котаракът слезли от гърба на магарето и тръгнали из тясната горска пътечка.
Ето и къщата на въглищаря. Него го нямало, ала огънят в огнището горял. Милчо започнал да си топли ръцете, а котаракът се покатерил на тавана, да подири нещо за ядене.
Той се забавил само две минути, но на Милчо те му се сторили два часа, Милчо сложил един стол на масата на въглищаря, покатерил се и погледнал в тъмната вратичка на тавана. Но това, което видял, накарало кръвта му да замръзне в жилите: котаракът седял пред един вълк, който тракал с големите си бели зъби и се облизвал с червения си кървав език.
— Котаране, сега ще видя сладко ли е месото ти и крехки ли са костите ти!
— Преди това ще видиш остри ли са ноктите ми! — отвърнал храбрият нарисуван котарак и изфучал със злоба. — Аз досега съм изял четиристотин четиредесет и четири вълка! Ти ще бъдеш четиристотин четиредесет и петия!
Милчо се зачудил на думите на котарака. Как е могъл да изяде толкова вълци, когато само преди половин час го бил нарисувал на бялата врата в стаята у тях? Но преди да си отговори на този въпрос, видял, че котаракът не на шега се заканва, защото се хвърлил на шията на вълка и го повалил мъртъв.
Веднага от мрачината на тавана се подали два други вълка, по-едри и по-страшни от предишния.
Котаракът бил забравил, че вълците никога не ходят самички, а на глутници от по десет, двайсет и повече.
— Ах, ако имах една пушка! — казал Милчо. — Ще мога да се разправя с тези ужасни кръвници.
— Ами защо не излезеш из гората да потърсиш една пушка? — запитало магарето, което било седнало в стола на въглищаря, пушело тютюн с лулата му и разглеждало една книжка с картинки.
— Ето, това е един добър съвет! — казал Милчо и викнал на котарака:
— Дръж се, котаране-капитане! Сега ще донеса една пушка!
Той слязъл от стола, после от масата и изтърчал вън от колибата. Там го забелязали два дъба и се засмели:
— Това момче търси пушка, а не знае где да я намери.
— Ами вие знаете ли?
— Разбира се, че знаем. Ние сме на хиляда години, и всичко знаем! Пушката сега ще дойде сама при тебе!
Докато кажат това, небето се затъмнило от някаква птица с грамадни крила. Милчо се загледал в птицата и веднага познал, че това е неговият зелен котарак с червените крила. В предните си лапи котаракът носел една пушка.
— А, ти ли си? — викнал Милчо. — Ние мислехме, че си изгорял.
— Както виждаш, не съм. Аз преминах през коминя на печката, за да изляза преди вас. Вземи пушката. Тя е ловджийската пушка на татко ти. Дай я на котаран да се разправи с вълците, а ти ела да отлетим, защото майка ти се върна от пазар и те търси... От пазара донесе за тебе печени кестени и фъстъци! Бързай!
Милчо предал пушката и, отивайки при зеления котарак, викнал на магарето:
— Разправете се с глутницата и бързайте да се върнем. Татко много обича всички да са на обед по местата си. А ако закъснеете, може да ви накаже. Няма да каже на дядо Коледа да ви донесе подаръци! А това ще бъде по-лошо от борбата с вълците!
След това крилатият котарак само разперил крилата си, и Милчо се намерил в стаята, гдето майка му го била оставила, преди да отиде на пазар.
Преди два дни бях на гости у Милчови.
Понеже с него сме големи приятели, той се настани на коленете ми и рече:
— Чичо, искаш ли да ти разкажа една приказка?
— Искам, разбира се! Кой не иска да му разказват приказки? Има ли нещо по-хубаво от приказките?
Милчо се позамисли малко и ми разказа приказката, която току-що пък аз ви разказах.
После ме загледа с големите си сини очи и рече:
— Хубава ли е тази приказка?
— Много е хубава, Милчо!
Той се засмя хитро:
— Тя не е истинска!
— Не е ли? А аз повярвах всяка дума!
— Не е, не е! — и се разсмя. — Аз сънувах тази приказка онзи ден. Мама беше отишла на пазара и ми каза да не дращя с боичките по вратата. Аз не я слушах. . . После тя, като се върна, наказа ме и не ми даде кестени и фъстъци. Затвори ме в стаята. . . Мен ми стана мъчно и заплаках. . . И после заспах на креватчето си и сънувах за черния котарак, за зеления котарак с крилата и за куцото магаре. . .
Милчо се замисли още малко. И пак се засмя хитро:
— И за джобовете сънувах. . . Затова приказката не е вярна.
— Може би не е вярна, Милчо, но много е хубава, такава забъркана приказка, че прилича на истинска. Ами как си я кръстил? Какво заглавие си ѝ сложил?
Милчо не беше ѝ измислил още заглавие, но след малко се наведе на ухото ми и рече:
— Няма ли да е добре да я кръстя „Немирните боички“?
— Слушай, Милчо, — отговорих му аз, — искаш ли приказката да бъде истинска?
— Много искам.
— Тогава я кръсти: "Немирните ръчички“!
Змей Горянин
